Лилия и Дарина - една двойка, която не се страхува да се бори за правата си.

Активисти по неволя: Две семейства, които превръщат личните си битки в надежда за промяна

Преди седмица двадесет и трима младежи от страната взеха участие в петдневно онлайн предизвикателство “Влез във виртуалната редакция!”. Учениците бяха разделени в четири екипа, всеки от които представляваше мини виртуална редакция. Четирите екипи прекараха няколко дни в подготвянето на журналистически материали по зададена тема – Промяната. Днес публикуваме материала на третия екип в надпреварата – този на Стефани Ангелова, Деница Русева, Илия Илиев и Мария Тонева, който беше редактиран от ментора им Зорница Стоилова от в-к „Капитал“. В следващите седмици ще публикуваме и останалите материали от предизвикателството, така че ни следете!

 

Има ли по-голямо щастие от обичта между двама души и детската глъч, която ги свързва? Има ли нещо по-хубаво от семейството? В България, а и по света все повече двойки изпитват проблеми и не могат да имат щастието, което повечето от хората вече са създали – семейния уют и дете. Не всеки получава подкрепа, когато стане дума за семейството.

 

Днес sCOOL Media ще ви разкаже две истории на активисти, които са се изправили пред сериозни пречки, за да имат мечтаното семейство, за пътя, който са извървели и за промяната, която са постигнали, за да могат да помагат на други като тях.

 

Проблемът с неприемствеността на еднополовите двойки пък, все още е тема-табу и малко се осмеляват да говорят открито за това. Хиляди искат равни права и имат нуждата някой да ги чуе, да ги разбере. ЛГБТ+ обществото у нас е все по-голямо, а нуждата от закони също. Промяната я правят нашите герои Дари и Лили, борещи се всекидневно с несправедливостта и живота, който ги сочи с пръст непрекъснато.

 

Представяме ви две истории за личната борба, несправедливия живот и пътя на щастието. Нашите герои подкрепят семейства със същите проблеми и променят стереотипи.Точната дума, която обединява двете истории е промяна. Тя засяга всички аспекти на живота и успява да Ви накара да вярвате в доброто. Промяната в едно общество често тръгва от личното, от малкото, от смелите и дейните хора.

 

Как в мисията си да стане майка Валя се превърна в дори повече

 

Да искаш да създадеш нов живот, да го отгледаш и възпитаваш, е желанието на почти всеки възрастен и семеен човек. Но не всеки има късмета това да му се случи безпроблемно. Затова Фондация „Искам Бебе“ помага на двойки в България да се сдобият с дете посредством инвитро процедури. За тринадесетте години откакто съществува, фондацията успява да помогне на семейства от 50 града в България и, най-вече, да събуди държавните институции, за да ги накара да заработят в подкрепа на хората с репродуктивни проблеми. Това е историята на едно от семействата, което стои зад проекта.

Щастливото семейство: Йордан и Валентина с трите им дечица – Георги и близнаците Ванеса и Калоян

 

„Според майката на първото бебе инвитро, раждането на деца създава семействата. Когато едно семейство има деца, тогава то вече е завършено“, казва Валентина Иванова, един от първите координатори на фондация „Искам Бебе“ – неправителствена организация, която помага на двойките с репродуктивни проблеми да осъществят своята мечта за дете. Към днешна дата Валентина е майка на три деца. Нейният път към създаването на щастливо семейство обаче се оказва много по-дълъг и стръмен от очакваното.

 

Когато Валентина среща съпруга си Йордан, и двамата са сигурни, че искат дете – Валя е топъл и привързващ се човек, а Йордан е „магнит за детски щуротии“. След две години заедно те се женят и решават да имат бебе, но то така и не идва…

 

„От факта, че сте двамата заедно за известен период от време и няма деца, става ясно, че има някакъв проблем. В един момент, когато приятели и роднини те разпитват,  до такава степен ти омръзва да чуваш “Айде, кога?”, че започваш да отвръщаш с отрицание. Ти в себе си много силно искаш детенце, но фактът, че хората задават такива въпроси, те кара да отричаш истинската причина, поради която не се получава. За мен не беше проблем да споделя, че имаме трудности“, разказва Валентина.

 

Започва шестгодишно „ходене по мъките“ с лекари, изследвания, прегледи, манипулации и много плашещи неизвестни. Валя преминава през три операции, две от които към днешна дата се оказват напълно излишни, но тя има подкрепата на Йордан и двамата нито за миг не губят вяра, че ще имат дете. И съдбата им се усмихва.

 

По това време бащата на Валя работи в хотел, в който през септември 2007 година се организира информационна среща от „някаква фондация, която беше много нова тогава, буквално на 2-3 месеца, за хора, които се опитват да имат деца. Честно казано, бях малко скептично настроена, но пък реших да чуя какво ще кажат“, разказва тя. Там се запознава с Радина Велчева – основателката на фондация „Искам Бебе“, доктор Георги Стаменов – бъдещият лекар на семейството и както Валя по-късно го нарича – „Нашият Човек“, и доктор Милен Врабевски – лекар от Варна и бизнесмен, който е решил на тази среща да дари средства за ин витро процедурите на четири двойки – общо 20 хиляди лева, по 5 хиляди на двойка.

 

„Тогава не съществуваше Националният фонд „Ин витро“, здравната каса помагаше единствено с медикаменти от порядъка на 1000 лева, всичко останало си го плащахме от джоба. Хиляди левове, но гаранция за успех няма“, спомня си Валентина.  Двойките биват изтегляни на лотариен принцип, но Валя няма късмета да попадне сред щастливците. Или поне така си мисли. „Тогава изтеглиха една рускиня, която също правеше опити за бебе и знаеше колко струва една процедура – тя пожела да раздели спечелените пари с друга двойка и тогава изтеглиха нашата. А заради жеста, който жената направи, доктор Врабевски реши да допълни цялата сума и за двете ни и вместо да даде 20 000, даде 25 000 лева, подпомагайки повече двойки“, разказва тя.

 

Това събитие поставя основата на пълноценния живот на Валя. Там тя се запознава с уникални  и вдъхновяващи хора и прегръща каузата на Радина. Не след дълго със съдействието на доктор Стаменов ражда първия си син – Георги, а доктор Врабевски продължава да й помага и по-късно се раждат близнаците Калоян и Ванеса. Фондация „Искам Бебе“ се разраства, помагайки на още двойки да сбъднат мечтите си и след това да предадат нататък.

 

Така Валентина Иванова става един от първите координатори на фондация “Искам Бебе” във Варна – за да помага на други двойки да изпитат нейното щастие. ”Научих се да говоря повече, да се стремя да бъда полезна на хората с каквото мога и да не очаквам нищо в замяна”, споделя тя.

 

Социологическото проучване „Изследване на проблемите на репродуктивното здраве”, проведено от Института за социални изследвания и маркетинг, сочи, че двойките с репродуктивни проблеми в България са около 145 хиляди. Според Валентина Иванова тази бройка може би е намаляла предвид факта, че много от двойките, които са във фертилна възраст напускат страната и живеят в чужбина. Щом установят, че имат проблем обаче, тези двойки се връщат в България да го решат, защото специалистите тук са изключително големи професионалисти. “Успеваемостта на българските клиники е може би на едно от челните места в Европа и света”, допълва Валентина. “Лично аз получих няколко обаждания в последните два месеца за едно семейство, което е в Америка, за едно в Германия и едно, което е в Чехия или Унгария и ще се върне в България, за да извърши инвитро процедура. Държавата финансира българските граждани за до 4-ри опита инвитро, до 5 000 лева.” Тя е уверена, че тази политика за подкрепа на двойки с репродуктивни проблеми е и начин да се стимулира раждаемостта в страната ни, в която преобладава застаряващото население. “Хубаво е да има пътища, площадки, градинки, но един ден като няма деца, които да ги използват – какъв ще бъде смисълът? За какво се правят магистрали и се строят стадиони, ако няма да има кой да ги употребява в бъдеще? Миналата година раждаемостта беше по-ниска от 45-та, по време на война – 45 000 деца се са родили, а смъртността е много по-висока. Раждането на деца трябва да бъде приоритет на държавата“, категорична е Валентина.

 

Фондация “Искам Бебе” е създадена от Радина Велчева през март, 2007 година. Историята на Радина е емоционална, изпълнена с тежки изпитания по пътя към създаване на семейство. Има две деца – Йоана и Симеон, които са осиновени. Правила е повече от 10-11 опита ин витро, но неуспешни и в крайна сметка е трябвало да ги прекрати. Това обаче не я отказва от мисията да промени възприятията за репродуктивните проблеми в България и да адресира нуждата от промяна.

 

Радина първа започва да говори пред обществото за проблема. “Впоследствие започнаха да се появяват по телевизията тук-таме още представители на хората с репродуктивни проблеми, други двойки се вдъхновиха от Радина и започнаха да търсят контакти, а тя беше тази, която ги насочваше към специалисти“, разказва Валентина. “Когато тези двойки осъществиха своята мечта и създадоха семейства, започнаха и те да помагат на останалите, като се включиха в организацията и така се формира една структура, която съществува вече 14 години.”

 

Днес фондацията има над 40 действащи координатори из цяла България, които оказват помощ на млади двойки с репродуктивни проблеми, информират ги за лицензираните клиники по репродуктивна медицина и вървят редом с тях по пътя, изпълнен с изследвания и процедури. В тяхна помощ са създадени над 50 общински програми, дарителски кампании, както и кампании за донорските двойки, които нямат собствен генетичен материал. “В България има донорство от 2011 година” , казва Валентина. “Радина го разработи и от нея произлезе фондацията „Майки за донорство“. Радина Велчева е част и от основаването на Националния фонд “Инвитро”, който заработва през 2010 година. Но най-важното постижение на Радина, според номинацията й за “Човек на годината” през 2014, е връщането на Фонд „Асистирана репродукция“ към Министерство на здравеопазването и създаването на Общински фондове в помощ на двойки с репродуктивни проблеми в множество градове. Тя успя да създаде мрежа от подкрепящи семейства из цялата страна, което става изключително трудно. Както казваме в организацията, ние сме новата политическа сила”, шегува се Валентина.

Кметът на Варна, господин Иван Портних (в средата), Радина Велчева (от дясната му страна) и Валентина Иванова (отляво) на старта на кампания „Репродуктивното здраве – наша обща грижа“, организирана от фондация „Искам бебе“ в партньорство с Община Варна, 2018г.

 

На въпроса дали са помагали и на еднополови двойки, Валентина казва, че биха съдействали с логистична подкрепа – какъв път да подхване двойката, откъде да си намери донор или да потърсят някого, склонен да финансира процеса. “Но честно казано, не знам как други хора от организацията или извън нея биха възприели това, че аз помагам на такава двойка“, признава тя. “Тук много зависи от схващанията на хората и от законите в държавата.” (Повече за това през какво минават еднополовите двойки в България, за да имат собствено дете, можете да прочетете в историята на Лили и Дари – бел. ред.)

 

Бъдещите планове на организацията включват повече контакти, повече популяризиране на каузата, повече търсене на съпричастност от хора, които могат да помагат. “Целият процес по лечението изисква изключително много тестове, изследвания, време, нерви, емоции“, споделя тя. “Тези неща нямат цена – отрицателният тест, загубването на бременност, тях няма как да ги опишеш, докато не ги преживееш.”

 

Най-радостните моменти в дейността на Валентина са когато двойките й пратят теста с двете чертички, а след него и снимка на новороденото бебе. “Но двете чертички са си само две чертички – да видиш бебето, това е финалът на осъществената мисия.” – обяснява тя. “Положителният тест показва, че сме спечелили битката, но не и войната. За нас роденото живо и здраво бебе  е знакът за успешния процес, през който сме преминали.”

 

Валентина и Радина са доказателство, че когато човек има желание, той намира и начин. Мотивирани от мечтата да създадат семейство в личен план, те се борят за промяната, даваща смисъл на живота и на много други двойки в България.

 

Дарина и Лилия в борбата им да бъдат признати като семейство

 

Дарина и Лилия Бабулкови са еднополова двойка, на която държавата отказва да съдейства с асистирана репродукция. Историята им започва когато се срещат в университета, макар и преди това да са учили в една гимназия. Няколко години по-късно, прекарват известно време в Англия, където сключват брак. Макар и организацията на брачната церемония там да е удивително лесна, те са наясно, че тук, в България, това е напълно невъзможно. Вече на по 34 години, и преводачи по професия,  те ни разказват за процесъта на признаване на един подобен брак обратно в родината, както и трудностите, през които са преминали.

 

Оказва се, че процес на признаване на брака няма, тъй като в България липсва каквато и да било юридическа форма на връзка между хора от един и същи пол, така че това, което те са сключили там, тук не съществува. В една част от света се водят женени, а в друга – никакви.

 

По принцип, процесаът би трябвало да важи за всички български граждани. Шест месеца след като сключат брак извън България тетрябва да подадат заявление в общината според адресната си регистрация, с което уведомяват държавата за промяната в семейното им положение. Лилия и Дарина подават съответните документи, защото е задължително. От общината на Дарина всъщност изпращат официален отказ, който твърди, че според семейния кодекс, и според конституцията, „бракът е между мъж и жена“ и следователно няма какво да направят. От общината на Лилия пък дори не отговорят, защото имат право на така наречения „мълчалив отказ“. Следващата им стъпка е обжалване на този отказ, защото бракът им е сключен валидно и според правния ред. С кодекса за международно частно право би трябвало брак, който е валидно сключен в чужбина и не противоречи на обществения ред в България, да може да бъде признат. Съдилищата отново се позовават на семейния  кодекс и конституцията и така двойката минава между двете инстанции на съда в България. Следващото нещо, което трябва да се случи, е жалбата пред Европейския съд по  правата на човека (ЕСПЧ).

 

„То е отделно дело, което  не е следваща инстанция. Не е обжалване на досегашното дело, просто отиваме пред въпросния съд и казваме, че в България фактически се нарушава правото ни на семеен живот и им даваме обяснения защо и какво се случва“, казва Лилия.

 

Факт е, че въпросният съд вече се е произнасял срещу други държави в почти същите дела. Преди няколко години излиза дело на италиански граждани срещу Италия поради същата причина. През 2016 година италианското правителство въвежда регистрирано партньорство, което не е равнозначно на брачно равенство, но така или иначе е нещо, което и в България би било реалистичната цел.

 

„Нуждаем се от някакъв формат на семейство , който да включва и еднополови двойки“, допълва Лилия

 

ЕСПЧ е орган към Съвета на Европа, който се разпростира върху всички страни-членки, които са ратифицирали Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Той включва всички въпроси по тълкуването и прилагането на Конвенцията.  За съжаление, ЕСПЧ действа бавно.  Делата могат да продължат от 5 до 10 години. И макар че резултатите вероятно ще дойдат по-скоро като за следващите поколения, отколкото за тяхното, самият факт, че се започват, че се правят тези стъпки, би трябвало да бъде някакъв знак за България, че има някаква нужда от промяна в законодателството.

 

„Нищо не спира държавата да не чака решението на ЕСПЧ, а да предприеме сама някакви стъпки. Би трябвало българското министерство на правосъдието, тоест тези, които са от другата страна на делото, от името на България, да им е ясно, че вече има такава съдебна практика и изходът е ясен“, коментира Лилия.

 

Като подписала различни международни конвенции, рано или късно България ще трябва да бъде задължена да уреди отношенията на еднополовите си двойки, защото не само Лилия и Дарина имат нужда от това..

 

Решението на двойката да сключи брак е продиктувано от желанието им да имат деца и да им предоставят чисто законова сигурност. Макар и на практика бракът да не носи съществена промяна в ежедневния им живот, има определени ситуации, при които признаването му би имало ключова роля, като например при вземане на решения в болница, взимане на дете от детска градина или училище, придружаване и вземане на решения за детето, всякакви видове осигуряване на това дете. В България в момента няма вариант при еднополовите двойки, при който двамата души, които се грижат за дете, да бъдат равностойно отговорни за него пред закона.

 

„Всеки родител се грижи за детето си и общо взето целият му живот се върти около това да остави нещо на детето си. Ние нямаме възможността една от нас да остави нещо на това дете, освен ако не му го прехвърли, докато  е жива“, обяснява Дарина.

 

„Когато говорим за разнополови двойки, които имат деца, въпросите с тях са действително уредени, дори и да няма сключен брак, защото майката ражда детето, а бащата признава детето, ако така е преценил. Това, което не знаят изключително много от разнополовите двойки, които живеят без брак, е колко много пречки и проблеми те самите могат да имат. Просто още не им се е случило нещо в живота, което да ги изправи пред тях. Всъщност нямат представа какво се случва, да речем, с имуществото им в някакъв момент, когато единият от тях си отиде“,  добавя Лилия.

 

В случаи кризисни ситуации много би се променило, ако бракът на Лили и Дари  бъде признат, или ако в България те имат възможността да сключат някаква форма на гражданско партньорство или граждански съюз. Така, когато възникне подобна ситуация, те ще са спокойни, че имат някаква законова рамка,, която  ги пази и урежда отношенията им.

 

„Сега ставам малко параноична, но знаем, че по никакъв начин не сме подготвени и нямаме защита за най-лошите сценарии“, казва Лилия.

 

За двойката пътят до създаването на деца до сега обаче е неуспешен, въпреки огромното желание. Ситуацията там не би трябвало да има нищо общо с това дали е признат брака им. „Правото на финансиране на държавна помощ се полага не на семейство, а на определена жена, която може да е семейна, може и да не е. Има няколко определени критерия. Някои са заболявания, при които зачеване на естествен път е трудно или невъзможно. Другия вариант е, ако една жена е направила поне 4 опита с асистирана репродукция по нейно си желание и усмотрение, и те са били неуспешни. Тогава се смята, че има някакъв проблем с неизяснен характер, но тогава жената може да потърси финансова помощ от държавата. За да разсея всякакви съмнения, нито в еднополови, нито в разнополови двойки жени не могат просто да отидат и да кажат „дайте ни пари“. Има ясна наредба какво трябва да се случи“, разказва за правилата Лилия.

 

Фактът, че Лилия и Дарина не могат по естествен път да направят дете не дава на двойката право директно да отидат и да поискат средства от Центъра за асистирана репродукция (ЦАР) –  държавна специализирана структура, която чрез медицински критерии определя лицата за лечение от безплодие. Те минават през съответната пътека, като правят шест опита във времето, които за жалост, биват неуспешни. На тази база кандидатстват за одобрение. В полето в документите , в което се пита за семейно положение и за съпруг или партньор, те не знаят какво да попълнят. „Ако Дари пише, че не е омъжена, това не е вярно. Ние сме женени“, казва Лилия.

 

„Според мен, те (институциите) се уплашиха, че могат да създадат някакъв прецедент, при който  одобрението на документите нда изглежда като одобрение на гей двойка. Затова започнаха да вадят някакви абсурдни аргументи, като това, че Дари не може да пише, че е женена, защото бракът ни не е признат още. Че не можем да искаме аз да съм й партньор, защото „няма как да се направи бебе от 2 яйцеклетки“. Това е смешно и обидно, защото никъде не сме поискали такова нещо в документацията. Много ясно беше наазписано, че се планира зачеване с донорски материал.“ – казва Лилия.

 

Неочакваната спънка ги кара да откажат да се пречупят и да напишат, че Дарина е самотна жена при кандидатстването. „В съдебна зала ни предложиха да си пуснем пак документите, но да изпуснем, че аз съществувам. Ние преценихме, че това не е приемлив вариант, и че ако продължаваме да се оставяме да ни натискат и набутват във вратичките и да ни карат да се крием, може евентуално да оправим собствената си ситуация, но всичко ще продължава да бъде абсурдно за всички останали“, разказва Лилия.

 

На национално ниво съдилищата не се произнасят в тяхна полза. Делото е сложно, но от правна гледна точка Лили си признава, че не разбира какво се случва. Тя твърди, че цялото това нещо й изглежда като дискриминация.

 

„Ако за признаването на брака можем да твърдим, че законите са такива, че ще трябва да се вземат по-сериозни мерки, трябва да се променят закони, то на това дело нямаше причина за отказ, за мен. Случва се някаква правна игра, която аз не разбирам, и в която се надявам, че адвокатите, с които работим, ще намерят начин да постигнем успех“, обяснява Лилия.

 

През 2018 г. двойката организира петиция, която, макар и да няма никаква законова стойност , може да покаже на хората, от които конкретно нещо зависи (в техния случай – Народното Събрание, законодателния орган, че в обществото съществува някаква нужда от промяна.

 

В момента законът в България и това, че не признава съществуващия им брак, освен че ги лишава от определени права, ги лишава и от определени задължения. Ако Лилия например стане министър, а Дарина има фирма и Лилия трябва да възложи обществена поръчка, никой по никакъв начин не е задължен да декларира, че те са свързани лица и че са в конфликт на интереси. Законът изостава от реалностите и както ощетява тях, така и те могат да ощетят държавата, а това би трябвало да е проблем за всички. Целта на петицията е да покаже на законодателя, че хора като Лилия и Дарина съществуват и че зад гърба им има други хора, които са в същата позиция. Петицията бива предадена на парламентарната комисия по право към Народното събрание и на още няколко институции, които би трябвало да имат законодателна инициатива.

 

„Политическите структури при нас са много предпазливи по този въпрос. Или не говорят по ЛГБТ въпроси, или го правят с подигравка или насмешка. Не знам кога ще дойдат поне малко на себе си за тези неща, но ние поне правим това което можем. Аз лично ще изпитам всички възможни варианти за това да покажем как стоят нещата при нас, от какво имаме нужда и да оказваме съответното. Не е натиск, защото ние нямаме властта да окажем натиск, но да даваме сигнали, да показваме, че тези неща се чакат и търсят“, казва Лилия.

 

Плановете им за дете в бъдеще в момента са на пауза. Двойката казва, че едва когато преодолеят финансовата и емоционалната пречки ще се върнат към планирането на дете. Развитието на делото и отношенията им с ЦАР също представлява проблем.

 

„Не би трябвало да сме поставяни в ситуация дали да защитаваме принципите си, или да защитаваме финансите си. Това не би трябвало да е дилема пред която да те изправя собствената ти държава’,  коментира Лилия.

 

Признаването на техния брак би довело до създаването на прецедент, според който сходни случаи трябва да бъдат третирани по същия начин пред закона. Работата на ЕСПЧ е именно да задвижи този процес. Задълженията които сме поели по Европейската Конвенция за Правата на Човека са третирани с предимство пред Българските закони, включително и конституцията.

 

„Никъде  в конвенцията, никъде в този разговор не говорим за това България да бъде задължена да даде възможност да се случват бракове. Говорим, че България не може да си мие ръцете с конституцията и да казва „бракът там е между мъж и жена и нищо не можем да направим за еднополовите двойки“. Първо, защото просто имаме нужда да ни се даде някаква правна форма, в която ние да можем да функционираме като семейството, което сме. Това ще се случи. Няма да е тази година, няма да е догодина, но колелата вече са задвижени и въпроса вече е, каква зрялост ще прояви държавата“, категорична е Лилия.

 

Освен с делото за признаване на брака им и опита им да си направят дете и петицията, която създават, двойката също са доброволци към организация „Действие“, посветена да допринесе за промяна в живота на ЛГБТИ хората в България. Организацията извършва правни услуги, води стратегически дела и организира публични събития, протести и шествия.

 

В ежедневието си Лилия е на 99% открита. Казва, че не започва всичките си социални контакти с „Аз съм Лилия и съм гей“, но в никакъв момент не се опитва да прикрие този факт. И все пак тя си дава ясна сметка, че това че е открита може някога да е проблем и това нещо я потиска: „Създава ми усещане за несвобода.“ Макар и това в никакъв случай да не е универсално за всички ЛГБТ хора, защото зависи от различните обстоятелствата и хората около нас, дискриминацията в консервативна България е често срещано явление.

 

„При нас изключително рядко се случва дискриминация, но се стремим да не пазим идентичностите си и ситуациите в тайна. Другото нещо е, че когато се случи дискриминация на толкова високо равнище като от държавна институция, очевидно просто водим дела“, разказва двойката.

 

„Много често просто стискам зъби. Приемаш, че колкото и да е несправедливо, няма как всички да те харесват. Да, нищо лошо не си направил, но просто една част от обществото те мрази без дори и да те познава, но в крайна сметка, не можеш да накараш всички да мислят като теб или въобще да са свестни хора. Дискриминацията е част от живота ни, която ми се иска с времето и еволюцията на обществото ни, да стане по-малка, поне за поколенията след нашето“, добавя Лилия.

 

На въпроса „Какво бихте казали на хора от ЛГБТ общността, които се прикриват, страхуват или притесняват за непълноценен живот в бъдеще“, Лилия сподели личната си философия, която е изградила от собствените си житейски обстоятелства. Според нея да си открит и околните да те познават е винаги по-добре. Тя мисли, че това е начин да се пресеят хората, които наистина имат място в животите ни.

 

„Идеята да загубиш приятели и роднини е изключително стресираща, но действителността е, че е добре всички да се обграждаме с хора, които наистина са там не просто за да прекарваме времето си, а са там защото наистина ни ценят и уважават като личност. Това е изключително плашещо ако става въпрос за семейство и родители, затова в никакъв случай не мога да кажа на ЛГБТ хората, които не са разкрити „давайте бързо разкрийте се пред всички“, защото наистина не е толкова проста ситуацията“, сподели Лилия.

 

Посланието, което Лилия иска да отправи е да обичате себе си и да се приемате каквито сте, без да се срамувайте и да си мечтаете да сте други, защото няма как да се случи. „Добре е да не се хващаме като удавници за тези край които сме в момента и да крием себе си от страх че ще ги загубим. Такъв живот най-много ограбва нас“, казва тя.

 

Обръщението на Дари към хора с по-консервативно мнение, които са „противници“ на начина им на живот е, че животите им не би трябвало да имат някакво отношение един към друг. „Много често казват „за какво ви е да сключвате брак, аз не съм съгласна“, ами като не си съгласен с гей браковете, не сключваш гей брак“, допълва тя смеейки се.

 

Според Лилия пък, ситуацията не е „или аз, или ти“. Не е „аз искам да взема нещо от теб, което имаш“. „Да, понякога да има случаи, когато ресурса е ограничен, когато става дума за пари. Може да има конфликт в обществото кой да вземе тези пари, кой има нужда от тях, но ние говорим за равноправие. Правата не са ограничен брой. Не са определено количество, че едните да ги губят когато другите ги получават. Не сме врагове, няма смисъл да се държим като такива и да се опитваме взаимно да се ограничаваме“, заключва Лилия.

 

По-лесен път винаги съществува – да си мълчиш и да чакаш. Семейство Бабулкови обаче, са избрали по-трудния – борбата за промяна. Жертват част от времето си, финансите и нервите си. Знаят, че не са първото ЛГБТ поколение в България, което живее без определени права, но активно се борят да са последното.