Първият мъж от дясно наляво е Никола Гаврилов

Един честен майстор

Това е историята на Никола Гаврилов, на 73 години, който цял живот е работил като майстор-частник в своя роден град Рила, близо до Благоевград. Той разказва какво е било да си частен работник по време на социализма в България на своята внучка, Мария Стефанова от Националната гимназия „Св.св. Кирил и  Методии“, гр. Благоевград, и какво мисли за живота след настъпването на демократичните промени в страната.

 

Никола Гаврилов е на 73 години. Неговата история се развива по времето на социализма в България.

 

Той е роден и отрасъл в град Рила в семейство на земеделец и домакиня. Завършва строителство в Кюстендил през 1960 година, което става и  неговото призвание.  Участва в построяването на по-голямата част от къщите в Рила, а хората и днес гледат на него с уважение.

 

Веднага след като завършва кюстендилското строително училеще,негов прятел го приканва да заминaт за Русия, заради голям строителен проект, но той остава в Рила и оттогава насам не е напускал. „Не съжалявам [че останах],“ разказва той. „Баща ми тогава  каза, че в Русия може да предстои война, и ми преписа неговия парцел. Годината беше 1960-62г. Не исках да го oставя сам,вече беше на възраст, разболя се. Останах и започнах да работя в Рила.“

 

На 28 години вече е напълно сам. Случва се така,че много млад загубва майка си, а след това и баща си. „Много ми липсваха. Бях съвсем сам, но знаех какво да правя, как да работя, кое е най-важното. Те ме научиха да се боря, научиха ме на труд. Баща ми беше почтен човек, никога лъжец, работлив, майка ми също,“ разказва той и добавя, че никога не му е хрумвало да се отказва.

 

А времената са различни –  по времето на социлизма големите „Трудово кооперативни земеделски стопанства“ (ТКЗС-та) доминират икономическия живот в малките населени места. Държавата е най-едрия собственик. А Никола избира да стане частен работник. Работи из България без умора с двама помощници,на които плаща да му помагат – нещо, което в исторически план изглежда почти невзъможно.

 

„След като завърших строителната гимназия и се върнах в Рила,много хора имаха нужда от помощ с построиката на домовете си“, разказв а Никола. „Беше трудно тогава да повикаш майстор,да дойде в едно село от земеделци. Всички в селото се познавахме, като разбраха, че съм учил за строител започнаха да ме търсят, тук за шпакловане,там за измазване. Бяха доволни и така из цяла Рила си намирах работа. Понякога дори не смогвах, хората имаха нужда от строител,“ добавя той.

 

През 1970 г. решава, че е време да изгради свои собствен дом. Тръгва да вади разрешително за строеж, но от общината му отказват заради изготвянето на градския план, бавещ се вече година.

 

Решава ,че няма да се остави жертва на общината и заминава за София. Стига до площад ,,Възраждане“ и моли тогавашния мисионер да го заведе до министъра на строителството и архитектурата.

 

Изчаква пред кабинета, докато си разговаря със секретаря, младеж, туко що завършил комсомолец, почерпва дядо с бонбони.

 

Министърът веднага се отзовава, разисква проблема и обещава да изпрати писмо по каналния ред до областната организация по районно развитие в Кюстендил.

 

Никола обаче скептично отвръща, че само ще протакат нещата. В този момент министърът вика писар и го кара да напише писмото пред него. Министърът слага държавния печат, подпис и лично връчва писмото на Никола.

 

На другия ден нещата веднага потръгнали, строежа започва и Никола издига къщата по свой модел.

 

Разказва и как бива принуден да се яви пред тогавашния първи  секретар на БКП,който призовава всички маистори от страната за  построяването на завод. Повикан против волята си, Никола Гаврилов му заявява в очите пред всички, че на сила няма да строи нищо,затръшвайки врата под носа на секретаря. „Мен ме ядоса това, че щяха да назначът бригадир, да събира хората и да ки кара на сила да строят. Нямаше от какво да се страхувам, всеки си има достоинство, на него всички ние имаме и право,“ разказва Никола.

 

Опърничавостта му не остава не наказана от суровата власт. „Два дни по-късно ми се обадиха. Заради проявено неподчинение, ме изпратиха в Дупница в полицията. Когато не направиш нещо по волята на власта, от нашата област отивахме там. По принцип се престояваше петнадесет дни, но аз останах само два. Останалите майстори, които бяха извикани и бяха там,когато заявих намеренията си се бяха събрали и недоволстваха затварянето ми. Пуснаха ме от управлението и сърдечно им благодарих. Никой не можеше да ме накара да правя нещо против волята ми. Какво като е комунизъм, аз не правя лошо. Нито крада, нито лъжа. Аз просто се бранех.“

 

Въпреки собствените си перипетии с властта, Никола не смята, че нещата в страната са тръгнали към по-добро след демократичните промени. „Сега е по-лошо. Днес можеш да говориш,но си сиромах. Има хора, които не могат да купят и хляба си вече. Имаше ТКЗС-та, направени фабрики, сгради-всичко бутнаха. Не всички можем да сме учени, музиканти, трябва да има хора за всичко- земедлци,градинари,продавачи,пастири.Тогава тези хора имаха хляб на масите си. Отиваш в ТКЗС-то,работиш един ден плащат ти пет лева, а хляба е пет стотинки, днес е един лев. Сега къде могат да работят хората? Икономиката тогава беше по проста, точна и ясна,“ смята той.

 

„Някога на 28 години сам, построих ранчо, днес може ли обикмовения човек да се захване да построи къща, не мисля. Сега много пари трябват за да си направиш дом. Данъчни измами,корупция на показ, а хората се примиряват.Тогава от хората поне не се крадеше. Добрите стари дни бяха прости,спокойни, образование, здравеопазване,бяха безплатни. Днес дори и това не можеш да си позволиш,“ заключва Никола.