Лятото на нашето недоволство: протестът на младите

Макар горещите дни на лятото да са към края си, пламъкът на политическата нестабилност, който се запали преди два месеца, все още бушува без изгледи да угасне скоро. Един от най-активните автори на sCOOL Media Катерина Василева от Природо-математическата гимназия „Акад. Сергей Корольов“ в Благоевград се обръща към младите лица на протеста, за да разбере какво ги мотивира да излизат всяка вечер на площада в София.

 

Денят е 10-ти юли 2020 г., а мястото – площадът пред сградата на президентството в центъра на София. Българското знаме се вее на фона на сградата на Министерски съвет. Започват да се събират хора със свирки, мегафони и знамена. Сред тях преобладават младите. Те са оживени, разговарят помежду си, запознават се. След малко заедно ще тръгнат на протестно шествие в посока Орлов мост. А около тях ще продължат да звучат песни като „Wind of Change“, „Вдигни очи“, „Revolution“ на Бийтълс…

 

Така изглежда вторият ден от големите антиправителствени протести, които избухнаха в България в средата на лятото на 2020 г. Това е първия протест за редица млади хора в цялата страна (включително автора). Голяма част от тях са били съвсем малки, а някои дори не са били родени, по време на т.нар. „виденова зима“ от 1997 г. През 2013 г. пък още са били ученици с недотам изградена гражданска позиция и самосъзнание.

 

Днес обаче именно младите са най-активни на улицата. Те създават креативни плакати, вдъхновени от попкултурата, пишат песни, посветени на политическата ситуация в България, катерят се по сградите на институциите, снимат и споделят случващото се в социалните мрежи и търсят все по-нови и все по-интересни начини да отстояват мнението и исканията си.

Кристина (вляво) и Калоян (в средата) със своите креативни плакати. Снимка личен архив

Сред младите лица на протестите през последните два месеца са Кристина Димова и Калоян Поповски, бъдещи третокурсници в специалност „Журналистика“ в Софийския университет. Със своите забавни плакати, вдъхновени от публични личности като Жени Калканджиева и Ники Минаж, двамата обиколиха интернет пространството. Снимки на техните постери са споделяни в страници с над 100 хиляди последователи и се радват на голяма популярност сред младежите.

 

Според Кристина голямата активност на младите хора и популярността на техните послания се дължи на тяхната необремененост. „Ние сме слушали за репресиите на предишните режими, но не сме ги изпитвали на гърба си. Нещо повече – ние и не искаме да ги изпитаме. Затова сме мнозинство на протестите.“ Към това Калоян добавя: „Младите сме най-активни, защото не се страхуваме. Имаме достатъчно свободно време и няма какво да губим.“

 

Младите протестиращи търсят вдъхновение за посланията си в попкултурата, защото според тях именно тя най-силно привлича вниманието на младите хора. За Кристина и Калоян най-лесният начин да предадеш посланието си е като накараш човека срещу теб първо да се засмее, а после – да се замисли с усмивка на уста. „Когато искаш да те чуят, трябва да знаеш на кого говориш“, твърди Кристина. „Аз говоря на млади хора и искам да ги ангажирам. Това ще стане, ако го направя на техния език, а именно с лесна за смилане информация. Какво по-лесно и бързо за смилане от популярната култура?“

 

Калоян Поповски. Снимка личен архив

За студентите протестът е катализатор на недоволство, а младите хора излизат на улицата, защото им е омръзнало от начина, по който ги управляват. „Омръзна ни да живеем под натиска на мафията, корупцията и цялостното безхаберие на управляващите“, казва Калоян. „Или най-клиширано казано – искаме да живеем в една нормална държава.“ За да се постигне това, всеки трябва да намери своята лична форма на протест. „Дали ще е да пише анализи, да скандира, да прави плакати, няма значение. Всички ние трябва да сме отговорни към България“, твърди Кристина.

 

Двамата млади са открили своя начин да изразяват гражданската си позиция чрез креативните постери с послания. „Но в крайна сметка забавните плакати не са най-важните. Важно е просто да покажем, че сме силни и че знаем защо протестираме.“

 

Със силна мотивация да протестира е и 20-годишната Вяра Николова. Няколко дни преди началото на протестите тя се връща от доброволчески проект по програмата Еразъм+ на Канарските острови, а през есента й предстои да бъде студент в първи курс по специалност „Регионално развитие и политика“ в Софийския университет. Според Вяра ключовото при тези протести е че вследствие от пандемията от COVID-19 много млади, будни и интелигентни хора са се върнали в България. „Те са една от движещите сили на този протест и едно от най-големите вдъхновения за него“, споделя младата протестираща.

 

Също така тя вярва, че всяко следващо поколение е все по-осведомено и все по-ангажирано с политическата ситуация в страната си. Децата, които днешните млади хора са били по време на последните големи протести от 2013 г., днес са пораснали, осъзнават какво се случва около тях и искат да участват в тези събития. „Сега нашата звезда изгрява“, добавя Вяра.

 

Според нейните наблюдения младите протестират по изключително креативен начин. Ако на предишни протести преобладаващите лозунги са били просто „Оставка“ или „Мафия“, тазгодишните демонстрации се отличават с всевъзможни препратки към елементи от популярната култура като плакатите на Кристина Димова и Калоян Поповски. За Вяра това е знак за все по-осезаемата гражданска култура на младите протестиращи, както и за творческия подход, който те използват, за да изразяват нагнетяваното у себе си недоволство.

 

Защо обаче тъкмо младите хора, които през голяма част от съзнателния си живот са живели в страна членка на Европейския съюз, са натрупали толкова голямо недоволство от политическата ситуация в страната? Според Вяра младите искат промяна, защото имат най-голяма възможност да правят сравнение между България и други страни. Освен че са активни в интернет, младежите пътуват в Европа и по света, което им позволява да оценят обществената ситуация в чужбина спрямо тази у дома. „В тези държави хората не са с нищо по-различни от нас. Щом там може да е добре, защо и при нас да не е така? Щом там може да има гражданско общество, защо и при нас да няма?“, пита Вяра. Поради тези причини тя смята, че поколението на младите носи в себе си огромна сила и новаторска чувствителност, както и силно усещане за свобода.

 

Затова и личната мотивация зад протеста както за Вяра, така и за редица други млади хора, е не просто да изразят своето мнение, но и да се възползват пълноценно от свободата, която имат днес. За бъдещата студентка тази свобода е изключителна ценност, която много от предишните поколения не са притежавали. „Ако преди 30 години аз съм изразявала същата позиция, която изразявам днес, би било много вероятно да ме пратят в някой затвор. Докато сега аз имам правото да споделям мнението си и смятам, че би било истинско кощунство да не го правя.“ Затова за нея важи с пълна сила сентенцията, оставена ни от философа Джон Стюърт Мил, че „единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо.“

Вяра (вляво) с авторски „плакат“ от постелка за йога. Снимка Станислав Беловски

Друга мотивация зад протеста на Вяра е силното чувство за общност, което внушават демонстрациите. То свързва протестиращите и ги кара да се почувстват обединени от една обща цел. „А целта е толкова ясна. Ние искаме хора, които да не крадат, които да не използват държавата като бухалка за своите лични интереси. Смятам, че всички хора на протеста искат това – управляващите да споделят нашите общочовешки ценности“, казва Вяра.

 

Въпреки това тя споделя, че няма политик или партия, на която безусловно да вярва и за която да смята, че ще реши всички проблеми в страната. Вяра обаче е на мнение, че да търсиш „своята“ политическа сила не е като да търсиш някого, за когото да се ожениш. По-скоро означава да намериш превозното средство, което да те заведе до твоята дестинация. Разбира се, няма винаги да имаш възможността да избереш автобус, отиващ тъкмо там, където ти искаш да стигнеш. Но тогава избираш този, който ще те отведе най-близко до твоето място.

 

„Не можем да очакваме, че изведнъж ще се появи онзи принц или принцеса на бял кон, който ще спаси България. Вместо това трябва да продължаваме да натискаме, да продължаваме да искаме това, което заслужаваме“, казва Вяра. „Защото според мен българите изобщо не искат много. Ние просто искаме хора, които да си вършат работата. Това е.“