За нуждата от пандемичен героизъм

От какво се нуждаем по време на пандемията от COVID-19 – от авторитарни наставници и водачи, или от ежедневни герои и Човеци с главно „Ч“? Според Катерина Василева, на преден план трябва да излязат лекарите, борещи за всеки спасен живот, от журналисти, които да разкриват истината, от дарители и доброволци, както и от „тулупи“ и протестиращи, които отстояват правата си, независимо от задушаващия ни страх. Прочетете повече в коментара на ученичката от Природо-математическата гимназия „Акад. Сергей Корольов“ в Благоевград.

 

Всяка война, всеки конфликт, всяка кризисна ситуация предполага съществуването на герои – това са генералите и войниците, дипломатите и политиците, онези, които доброволно са слели каузата и живота си в едно неделимо цяло, за да пожертват в последна сметка личното в полза на общото благо. Тази жертва, разбира се, се прави „в името на народа“, както кухо гласи едно от любимите заклинания на популистите.

 

И днес, в условията на пандемията от COVID-19 с объркано настояще и напълно неясно бъдеще, кристализира нуждата от подобни герои в ситуация на криза. Герои, които да ни убедят и докажат, че в наше име – в името на народа – те поставят всичко на карта, поемат един невероятен риск, впускат се в една ожесточаваща война на живот и смърт с непознатия враг, за да можем ние – народа- да излезем живи от тази криза. Такава представа за себе си създават героите днес. Но доколко оправдан е този пандемичен героизъм и нуждаем ли се наистина от него сега?

 

Още с обявяването на извънредното положение в България през март говоренето за коронавируса в публичното пространство придоби всички характеристики на милитаристичната риторика. Войната с невидимия враг, по чиято вина загиват хиляди хора по света, се загнезди дълбоко в представите ни за действителността. Самото „извънредно положение“ според Конституцията също се намира в пряка аналогия с военното такова. Това постави кризата с COVID-19 в едни още по-зловещи и непредвидими параметри – тези на войната.

 

Допълнително утежняващ е фактът, че голяма част от нас не сме ставали преки свидетели на действителна война, не сме се сблъсквали с нейните ужаси, с нейната безнадеждност. Това засилва елемента на непознатост в извънредното положение, на непреодолима от настоящата ни гледна точка отчужденост от същината на проблема и неговото решение. Многократно пандемията беше определяна като безпрецедентна, а председателят на Националния оперативен щаб дори я нарече „епидемия с невиждана ярост в човешката история“. Такова говорене неизменно ни навежда на тревожната мисъл, че ние като хора и като общество не притежаваме и няма как да притежаваме нужните знания и опит, за да преодолеем кризата. И затова имаме нужда от наставник, от водач, от предводител в тези трудни времена. От герой.

 

Нуждата ни от такива герои се способства и от отношението на ключовите фигури по време на кризата с COVID-19 към обществото ни, към личната отговорност и съвестта на всеки от нас. Западните лидери също използват милитаристичната риторика в обръщенията си към обществото и многократно сравняват пандемията от коронавирус с Втората световна война по измеренията на предизвикателството, което тя отправя към човешкото в нас и към нормалния ни начин на живот. Разликата обаче е, че на запад лидерите се отнасят с доверие към личната отговорност на хората, с вяра, че обществото, пред което говорят и което представляват, е съвестно и способно да осъзнае всеобхватността на проблема, средствата, необходими за неговото преодоляване, и трудния период на възстановяване, който предстои след това.

 

В същото време у нас управляващите герои на деня не просто не успокояват, а подклаждат страховете на хората до степен на безпомощност, отчаяние и пълна обезвереност в бъдещето. Предупрежденията за въвеждане на нови, по-строги мерки придобиват вида на заплахи; техните нарушители се обрисуват като новите терористи, а двусмислеността и неяснотата по отношение на това, какво е забранено и какво – не, внасят постоянна несигурност. Всички тези неща създават една тягостна атмосфера на страх в обществото; страх, в който бяхме захвърлени още с обявяването на извънредното положение в момент, в който беше неясно дори какво точно ще представлява то. И в центъра на този страх „отгоре“, примесен със страха от заразата, от фалита, от безработицата, от липсата на средства и помощ, от домашното насилие и от бъдещето – ние отново се намираме безпомощни. И отново се нуждаем от герой, който да ни поведе въпреки всичко.

 

Има още един, може би в по-голяма степен психологически, елемент на нуждата ни от герои по време на пандемията от COVID-19. Сега, когато повечето от нас прекарват значителна част от деня си у дома с цял куп свободно време на разположение, ние постепенно застиваме в това неопределено настояще с още по-неопределено бъдеще и малко по малко се превръщаме отново в деца. Деца, които, удобно настанени в комфорта на своята инфантилност, предпочитат да не мислят за това, какво е било или какво ще последва; деца, които на първо място поставят най-неотложните си желания и потребности като почивката, абитуриентските балове, отварянето на парковете и кафенетата, докато в същото време на заден план остават изначалната потребност от справедливост и демократичност, от уважение и зачитане на всички човешки права.

 

Може би за всички ни е приятно поне за момент да си върнем обратно чувството за безметежност, безгрижие и радост, присъщо на детството, но не трябва да забравяме колко е лесно да излъжеш едно дете. Колко е лесно да изтърсиш в скута му бонбоните на една криза, с които то спокойно да се занимава в продължение на седмици, докато зад гърба му набързо и мълчаливо изнасяш от стаята къщата в Барселона, водопровода в Перник, изгарянето на отпадъци в ТЕЦ, субординацията в прокуратурата и още десетки неща, за които нямаш интерес да се мяркат пред детските очи. Колко е лесно да се управляват деца, които и без това се нуждаят единствено от поредния герой, който да ги дисциплинира и командва, и от време на време да ги залъгва с някой и друг бонбон.

 

Всички тези фактори ни правят съвсем подходящи мишени за онази магическа обаятелност, с която си служат днес героите на деня. Нещо повече – те култивират у нас нуждата от такива герои. Съществуването на тази нужда ясно личи от високите нива на обществено одобрение, с които се ползват лицата на кризата у нас: генералът, стоящ начело на Националния оперативен щаб, се радва на 89% одобрение въпреки всяването на страх и риториката, изначално подценяваща обществената и личната отговорност на хората; в същото време премиерът достигна невероятните 73% обществено одобрение, след като през 2019 г. получаваше едва 27,5% от доверието на българите. (За сравнение американският президент също се радва на рекордно високото за управлението си ниво на обществено одобрение от близо 50% – и то предвид факта, че заръча на американците да пият дезинфектант, за да преборят вируса.)

 

Този рязък скок в колективното ни доверие не толкова в институциите, колкото в конкретния, едноличния авторитет е доказателство за почти автоматичната ни готовност във време на криза да подарим живота и бъдещето си на първия издигнал се герой, който ни заплашва с по-строги мерки и наказания и ни уличава в детинската ни безотговорност. Да се хвърлим в ръцете на първия героизиран авторитет, който се самопровъзгласява за наш водач и спасител. Историческото наследство, което носим, също допринася за влечението ни към героя на деня – все пак демокрацията у нас в действителност е изключително крехка и дори в „нормално“ време нейните ценности и принципи успяват да се укрепят и да просъществуват с цената на големи трудности.

 

Още един показател за склонността ни да се подчиним на авторитета герой е оценката на България според измеренията на метода Хофстеде, първото от които е именно „властовата дистанция“. По този показател България има доста висок резултат, който показва влечението ни към строго йерархичния ред, към ръководителя автократ, който заповядва на нас – подчинените, но сигурни индивиди, а ние – разбира се – слушаме и изпълняваме. В кризисни периоди като настоящата пандемия тази тенденция на засилена властова дистанция повече от всякога кристализира в общественото пространство и свидетелства за собствената ни уязвимост и дълбоко вкоренената ни нужда някой да ни пази и наставлява; някой да поеме в силните си ръце тежката отговорност, която сме неспособни (или просто не искаме) да носим самите ние.

 

Във връзка с това в книгата си „За тиранията“ Тимъти Снайдър очертава като пръв урок от историческия опит с тоталитарните режими на XX век: „Не се подчинявайте предварително“. Защото, както напомня опитът на Милграм, хората са невероятно възприемчиви към нови правила от нов авторитет – особено когато отговорността не пада върху тях самите – толкова възприемчиви, че на практика са готови дори да измъчват и убиват други хора, ако им бъде заповядано. Предвид този факт трябва отново да си зададем въпроса: наистина ли се нуждаем от героизираните авторитети, за да излезем от тази криза?

 

Съзнанието за фиктивността на нуждата от пандемичния героизъм, който възприемат лицата на борбата с COVID-19 в България, е първата крачка към изграждането на една стабилна обществена представа за това, какъв лидер е необходим в подобна кризисна ситуация, за да успеем да излезем от нея с минимални жертви и наистина да се справим с последствията. И по-важният въпрос, който ни връща обратно личната отговорност и ни поставя отново в центъра на събитията: от какви хора се нуждае тази криза? Защото в изначалната неизвестност, обгърнала пандемията от коронавирус, ние нямаме нужда от герои. Нямаме нужда от военизирани и героизирани митологични бащици, които порицават нас, „тулупите“, че не ставаме достатъчно рано, докато те – героите, от ранни зори са понесли цялата държава на огромните си плещи и жертвоготовно ни пазят да не паднем в пропастта. „Героизмът е само един миг, а животът не е миг“, пише Георги Марков в своето есе, посветено на героите: „И колко лесно е да бъдеш герой в един миг, вместо да бъдеш човек цял живот.“

 

Настоящата криза се нуждае тъкмо от това – от човеци. От човекът лекар, който работи в една здравна система, чието нормално състояние граничи с колапса. От човека журналист, който се бори всеки ден с един друг опасен вирус – невежеството, както и с устойчивото ни 111-то място по свобода на словото. От човека дарител и доброволец, който споделя времето и средствата си с хората в нужда. От човека „тулуп“, който става по обяд, но все пак запазва човешкото в себе си и използва даденото му време, за да разшири и разпространи тази човещина. Но също и от протестиращия човек, който е готов да излезе на улицата, когато е необходимо – дори с маска и на разстояние от два метра от останалите протестиращи хора по примера на израелците. Имаме нужда от човека мир, а не от човека война. От човека доверие на мястото на човека страх. От протестиращия човек вместо човека невежество. И от човека човек вместо човека герой.

 

И след като най-после разбием идеята за тягостния пандемичен героизъм, ние ще можем да си отдъхнем с Георги-Марковото: „Слава Богу, че природата е раждала и ражда човеци, а не герои.“