Снимка: cottonbro, pexels.com

Учене в странни времена: Една странна учебна година

Докато светът се опитва да предотврати заплахата за здравето и живота на милиони, позната като COVID-19, бъдещето на милиони млади хора е поставено на карта. Животът постепенно се връща към предишния си ритъм, а адаптацията изглежда неизбежна. Училищата и университетите претърпяха огромни промени. Те продължават с отминаването на шока от пандемията и възвръщането към нормалното – доколкото това е възможно. Ния Балчева от Втора английска езикова гимназия „Томас Джеферсън“ ни разказва за преживяванията на няколко ученици и студенти в България и чужбина по време на пандемията.

 

През септември българските учениците се върнаха обратно в класните стаи – някои с неохота, други с нетърпение. Преобладаващото мнение сред тях, преподавателите и родителите им е, че присъственото обучение е по-ефективно и за предпочитане пред електронното.

 

Въпреки това, голяма част от българските гимназисти споделят, че посещаването на занятия не си струва риска да се сблъскат с новия вирус. Основната част от българското население е застаряващо и, съответно, е в рисковата група на заболелите.

 

„Притеснявам се повече за безопасността на близките, с които живеем под един покрив, отколкото това дали образованието ще бъде качествено. Никога не е било достатъчно добре, така или иначе“, заявява Моника Ангелова, ученичка в СУ „Максим Райкович“, гр. Лясковец.

 

Опасенията на хора като Моника се основават на елементарните заплахи, които се крият зад посещаването на учебни занятия. Използването на градски транспорт, непоставянето на маски – както от страна на децата в коридорите, така и на учителите по време на занятията, струпването на ученици от различни класове през часовете по физическо и в междучасията. В опита си да предприемат мерки за обезопасяване, някои училища успяват да постигнат точно обратното.

 

„По средата на чиновете ни са залепени пластмасови прегради, целящи да ни предпазят. Доста голямо прахосване на пари предвид факта, че никой не разговаря със съседа си по чин наведен под така странен ъгъл“, коментира Лили Тодорова, ученичка от столичната Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“. „Освен това преградите не се чистят и съвсем ясно се виждат отпечатъци и петна по тях. Много е неудобно и нехигиенично.“

 Йоанна Кирилова, която учи в Парижкия университет

 

Дори задължителните мерки да се спазваха – а учениците масово заявяват, че това не се случва по една или друга причина – някои от рисковете не могат да бъдат избегнати. Училищата не са способни да контролират комуникацията на децата през неучебно време, нито да ги задължат да спазват постоянна дистанция помежду си.

 

Превключването към дистанционно обучение е алтернативата на сегашната ситуация. Към момента не се очертава подобно решение да влезе в сила, става ясно от изказвания на министъра на образованието Красимир Вълчев. От друга страна медицински лица спекулират, че грипната вълна, която непременно ще премине през страната по време на студените месеци, може и да прекрати намеренията на МОН за присъствена учебна година.

 

Онлайн часовете донесоха доста яснота за качеството на образованието в България. Въпросът не опираше само до наличието на елементарни технологични познания и възможности, но и до това колко всъщност получават децата от образователната система. Това е много по-сериозен проблем, понеже никое финансиране или европейска програма не може да запълни дупката от липсата на качествени преподаватели и смислени учебни планове.

 

Границата в качеството на образованието между технологично развитите училища и тези без възможности остава извън фокус, когато става дума за запазването на животи, твърдят привържениците на онлайн обучението. Запитана какво смята за способността на учителите да бъдат достатъчно атрактивни и съвременни в преподаването си, Моника Ангелова коментира: „Всички преподаватели са различни, за да бъде даден отговор на този въпрос. Малцина от тях обаче отговарят на каквито и да било положителни критерии.“

 

Във връзка с въпроса доколко се справят училищата със занимателния характер на дигиталните си занятия, Джоана Дахабре от ППМГ ”Нанчо Попович”, гр. Шумен разбира обективните ограничения, които стоят пред тях. „Като се има предвид, че повечето преподаватели са пред пенсионна възраст, не мисля, че трябва да очакваме от тях да са кой знае колко атрактивни. В крайна сметка те са учители, а не детски аниматори“, казва тя.

 

По общо мнение на образователните институции по света дистанционният тип на преподаване изисква много повече старание, за да върви гладко. От една страна учителите трябва да отделят повече време и внимание към презентирането на уроците, докато на децата им се налага да разчитат повече на учебниците и изпълнението на заданията си. В България образователната система все още изпитва известни затруднения с привикването към тези промени. Това обаче не е валидно за всяка една държава, възприела въпросния модел на обучение.

 

Какво се случва с българските студенти по света?

Основен фактор в работата на чуждестранните университети включва дистанционна форма на обучение, комбинирана с присъствени лекции.

 

Голяма част от студентите в университети в чужбина, изучаващи практически специалности, са лишени от възможността да се възползват от всички възможности на университетите си, за които са заплатили солидни суми. В крайна сметка те се оказват с по-малко познания и способности, отколкото предишни възпитаници на учебните си заведения. Изглежда, че онлайн заниманията затрудняват не само българските ученици.

 

От друга страна атрактивността на часовете е на видимо високо ниво. Повечето преподаватели умеят да намират начини да включват активно студентите в часовете си, а освен това подготвят и визуални материали, предразполагащи аудиторията си.

 

Друга от положителните страни на дистанционната дейност се изразява във възможността студентите да следват без да се налага да са в държавата на университета си. Това е важно право на избор, особено в толкова непредвидима ситуация като световна пандемия.

 

Свързването между студентите се оказва друг проблем, засягащ главно постъпилия през 2020 випуск първокурсници. Въпреки това младежите, израснали във времена на технологичен възход, успяват да влязат в досег един с друг чрез социалните мрежи още преди старта на обучението си. Тези връзки се разширяват и по-късно чрез смесване на хората в различни семинари и разпределянето им за групова работа.

 

За социализацията в държави като Великобритания и Нидерландия спомага и близостта на местоживеене на студентите. Това се дължи на голямата численост на места в общежитията и близостта между самите жилища. Въпросната близост обаче би могла да се разглежда и от негативната страна. При евентуално откриване на случай на коронавирус сред живущите в определена зона, на голям брой хора, живеещ там, им се налага да бъдат карантинирани.

 

Междувременно друга строгата политика е утвърдена законово почти из всички развити държави – тази за носенето на маски на закрито. Интересно е да се посочи, че в Нидерландия подобни мерки не са предприети. Това прави образованието една идея по-рисково. Въпреки това, Ани Попова, която е първокурсничка в Утрехтския университет посочва, че образователната ѝинституция все пак взема мерки срещу разпространение на вируса. „Задължително между етажите се движим само в една посока. Кабинетите ни по принцип са с капацитет от двадесет и пет души. В момента в тях е разрешено да присъстват десетима и седим през място един от друг. Между лекциите изчакваме едната група да излезе и чак това влизаме в коридора, а после – в стаята“, споделя тя.

 

Гергана Кирилова, студентка в университета в Йорк споделя за интересна мярка за безопасност – книгите от библиотеката на учебното ѝ заведение биват оставени под карантина за седемдесет и два часа след човешка употреба. Във Франция също така съществува правило за безопасността на посещаващите книгохранилища.

Лили Тодорова, ученичка от столичната Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“

 

„Сред най-нетрадиционните мерки, които срещнах напоследък, е спазването на „времева зона“ в библиотека с цел намаляването на броя хора“,  казва Йоанна Кирилова, която учи в Парижкия университет. „Намирам това за неудобство, защото като студент имам нужда от непрекъснат достъп до библиотеката.“

 

В доста отношения обаче хигиенните мерки в световен мащаб си приличат. В България някои училища също разполагат с разпределение на движението по коридорите. Броят на заразените обаче рязко се покачва след като образователните институции започнаха да функционират нормално.

 

Значението на образованието като фундаментална ценност остава – у нас и в чужбина. От една страна, българските ученици твърдят, че ценят собственото си здраве и това на семействата си повече. От друга, студентите по-често посочват учебния си процес като приоритет. Това обаче не значи, че последните не се интересуват от здравето.

 

„Ако сега попитате някой петокласник защо ходи на училище, той най-вероятно ще ви каже: „Защото така трябва“,  казва Джоана. „Ситуацията с останалите класове не е много по-различна, вярвайте ми.“

 

Докато този заплетен казус не се разреши не бива да си затваряме очите за всички трудности, пред които сме изправени. Това включва образователната система да изкорени проблемите, които задушават българските ученици години наред. Учебният процес в България притъпява самостоятелното мислене на децата още от ранна възраст и изисква ненужно запаметяване на огромни количества информация. Броят на предметите и степента на трудност са несравними с никоя друга система в Европа – това води единствено до по-високи нива на стрес и демотивация сред младите. Много учители работят дълги часове, а малцина от тях се интересуват за бъдещето на учениците си. С напредването на глобализацията тези проблеми стават все по-явни както за нас самите, така и за останалата част от света. Въпрос на време е да се повдигне широка дискусия относно една различна учебна програма за различните времена, в които растат младите хора.