Този бурен 20 век: две истории за миграция, култура, любов и свобода

С какво свързвате периода между 60-те и 80-те години на миналия век? Някои ще посочат култовата група The Beatles, развитието на музиката, културата и сексуалната революция, други –  комунизма, а трети  –  живота на село и масовата миграция към големия град. Нашите баби и дядовци ще ни разкажат истории, на които никъде в интернет няма да попаднем – обгърнати в истина, чувства и спомени. Как са подхождали селцата към културните събития, имало ли е пречка за миграцията и как се е развивала творчески Федерална република Германия? Дарина Джеджева тръгва по пътя на тези въпроси, разговаряйки с двама души с коренно различни съдби, които се събират в Бургас – баба й Йорданка Джеджева и германския учител Бернд Щендер.

 

Подпечатано с целувка

 

71-годишната Йорданка Джеджева е родена в село Червен, Асеновградско, но едва на 18 години любовта я отвежда в морския град Бургас. Като дете тя мечтае да бъде детска учителка, но животът й отрежда кариера в света на индустрията. Разказите за юношеството й са богат исторически източник, защото самата тя е страстен ценител на историята и съпътстващите я събития – войни, въстания, подвизи.  Нейният разказ ни пренася в културния живот на миналия век – от селото до големия град.

 

Какво ви накара да „eмигрирате“ от родното село в град Бургас?

 

Накратко-любовта. В десети клас започнах да си пиша, т.е. да си пращам писма, с едно момче, живеещо на 300 км разстояние – в Бургас. Разменяхме мнения за книги, разказвахме си случки, общувахме по косвен начин като непознати другарчета. Видяхме се на живо след две години и така се обърнаха нещата, че се омъжих на 18- годишна възраст. Не съм сравнявала селото и Бургас, но моите мисли бяха винаги на 300 километра далеч от Червен. Пожелавам на всички млади хора такава безусловна любов.

 

Сложно ли беше преместването от малкото село в големия град? Разкажете ни за своя път до новия дом, срещнахте ли трудности?

 

Моят баща беше един от ръководителите на селото, тъй като беше председател на ТКЗС-то.  Вкъщи идваха семейства с молби за съдействие за бележки за напускане на селото. Имаше държавна политика да се задържат хората в селата, за да не опустеят. Хората вземаха малко пари заради постоянните строежи. Намираха си по-добре платена работа в градовете и искаха децата им да получат по-добро образование. Но без такава бележка нямаше как да се напусне селото. Това беше пречка. Отиваш на 10 километра и пак ти трябва разрешение.  Но винаги имаше хора, които успяваха да напуснат селото. Нагонът към развиването в образованието беше една от главните причини. Аз, специално, нямах такъв проблем с напускането. Но трудността, личнo за мен, беше свързана с новите проблеми, които щяха да се появят в града. Комуникацията не беше добра, не беше лесно финансово, защото парите се получаваха на авансово плащане от ТКЗС-то, но се справqхме.

 

Какви бяха културните развлечения в село Червен, където сте родена? С какво те се отличават от тези в Бургас?

 

Около 60-те години на миналия век имаше трупа, танцов състав, който се е явяваше на много регионални събития, вземаше е първенства. Имаше и  група за автентични народни песни, позната и до днес в Първомай и Пловдив. Тържествата, празненствата, музиката, гайдарите и акордеонистите бяха неразделна част от културата на село Червен. Съботният ден беше събитие за всички деца, когато идваше подвижно кино в селото, спускаше се едно платно на училищната сграда, всеки си носеше столче от вкъщи, сядахме, общувахме, смеехме се. Отделяхме особено внимание на събития като първи и шести май, всички се хващахме на хорото. Имаше панаир с много весела музика и атмосфера. Лятното кино ,,Вапцаров‘‘ беше голяма атракция тогава в Бургас, но там липсваше този контакт между зрителите, всеки си чоплеше нещо. Но театралното изкуство в Бургас беше и още е емблематично за цяла България. Театърът ,,Адриана Будевска” е един от малкото театри, доказали своята сила да доставят удоволствие на зрителите по време на постановка. И тогава беше така. Но и в село Червен театърът беше задължение. Беше традиция завършващият випуск да стане част от състава и да изиграят, разбира се, българска постановка, например ,,Свекърва“ на Антон Страшимиров. Животът в града си е преимущество.

 

От (Разделена) Германия с любов

 

След като обиколихме първите две дестинации от нашето пътуване във времето, се насочваме към една страна, която днес е една от най-развитите икономики в света, но носи белезите на тежко минало – Федерална Република Германия… За спомените от своите юношески години разказва 60-годишният Бернд Щендер, установил се в България преди 2 години в рамките на обмен от Централната служба за обучение в чужбина.

Преди да дойде в България, Щендер живее в седем други страни, което му дава богат и безценен опит. Много харесва България и именно светският поглед към живота го прави такъв, какъвто е – топъл към другите, спокоен, отворен за чужди мнения. Сега е изпитващ за немския сертификат Deutsches Sprachdiplom в Немската езикова гимназия „Гьоте“ в Бургас и за учениците му е истинско удоволствие да обсъждат с него не само неангажиращи теми, но и такива, които са политически и икономически важни. 

 

Господин Щендер, кои бяха най-популярните медии и културни прояви във Вашия роден град, Бремен, през 60-те и 70-те години на 20 век?

 

Гледането на телевизия, разбира се, беше от голямо значение през 60-те години, едно напълно ново допълнение към живота на германците. Не всяко семейство разполагаше с телевизор. Имаше малко програми и предавания, не беше като днес. Всеки неделен следобед даваха ,,За цялото семейство‘‘ – предавания, които да гледаш с близките си. Вечерите бяха особено важни за моето семейство, защото се гледаха криминални филми и сериали, някои от тях бяха позволени и на нас, децата. Тогава наистина спазвахме ,,Забранено за деца по 12 години“. За децата и за юношите беше правило тегленето на музика от радио Бремен, което за нашите родители беше истински ужас, не бяха свикнали на такова ежедневие. Единствената възможност да видиш изпълнителите беше концертът.

 

За моите родители театърът, операта и концертите за класическа музика бяха от съществено значение и много често посещаваха градския театър в Бремен, бележит за времето на Разделена Германия, в което живеехме. Моите приятели и аз посещавахме по-рядко такива мероприятия и то на малките сцени, където се изпълняваха непознати постановки.

 

За нас, младите, радиото беше най-добрият приятел. Слушаше се рок от Англия и от САЩ, записвахме песните първо с микрофон, а по-късно със специален кабел свързвахме радиото с касети, които носихме и на партита. Музиката беше неразделна част от юношеския живот- грамофони, магнетофони, плочи – това бяха истинските символи на високия статус, по-важни бяха дори за мен от колата.

 

Чела съм, че развлекателната музика през тези години е била символ на бунтарството и на отделянето от родителите. Бяхте ли Вие или Вашите приятели бунтари?

 

Музиката не беше само развлекателна, тя беше нагласата към живота през 70-те и 80-те. Както текстовете на песните, така и личният живот на изпълнителите – стил на обличане или наркотици- бяха, разбира се, символ на бунтарството. Франк Запа, Пинк Флойд, Стоунс и Ерик Бърдън ни показваха, че светът, който познаваме ние в Германия, всъщност беше много различен в действителност. Който слушаше Бийтълс, спадаше към групата на нежните. Който слушаше немските топ парчета, беше считан за кръгла нула. Тези групи никога не се смесваха. Чувствахме се свободни, най-хубавото време от живота. Правихме и оставяхме това, което искаме. И това, че имахме малко пари като джобни, въобще не беше проблем за нас. Започнаха да имат значение, разбира се, след навършване на пълнолетие, когато трябваше да се задържим по някакъв начин над водата, защото за социални помощи от държавата не ставаше и дума.

 

Как напливът от така наречените ,,гастарбайтери“ промени културните живот и ценности? Имахте ли приятели, чиито родители са гастарбайтери?

 

Между германците и гастарбайтерите нямаше такъв контакт, бяха ползвани само за работа, за да може да има повече производство и икономиката да върви. Никой, когото познавам, нямаше приятел, чиито родители да идват от Италия, Испания или Турция. Виждахме ги, но не ги възприемахме така, както днес биват възприемани мигрантите в Германия. Децата им не посещаваха гимназиите, нито ресторанти или културни мероприятия, концерти, дискотеки. Още тогава започна да се обособява това ,,паралелно“ общество. В началото на 80-те години аз и мой приятел живяхме в една съборетина, защото наемът беше достъпен за тогавашните ни възможности. Над нас живееше семейство от Турция с две малки деца. Мъжът говореше лошо немски, а жена му пък въобще. Моите политически възгледи бяха в лявата посока и затова бях против експлоатацията на тези хора. Сприятелихме се, веднъж ни поканиха на гости и тогава разбрахме колко различни светогледи имаме. Войната беше променила света на хората. Но, лично според мен, този наплив промени германците в посока на толерантност, сърдечност, отворени обятия към другите.

 

Бяхте ли вие самият мигрант по отношение на образованието в университет или останахте в Западна Германия? Какво повлия на Вашето решение?

 

Не бих се определил като мигрант, защото нямах за цел никога да не се върна в Германия. Не исках да построявам новото си „аз“ в чужбина, тъй като исках да се върна в моята родина. Но чужденец е правилната дума за мен, тъй като половината от моя живот го прекарах в САЩ, Бразилия, Англия, Испания, Шотландия и сега в България. Една наистина прекрасна и подценена страна.  Винаги, когато ми се предлагаше нещо в чужбина, независимо дали от университета или по служба, аз бях първа писта. Но какво привлича човека в чужбина? Любопитството и желанието за знания. Добрата нагласа за едно по-различно предизвикателство, новите култура и идентичност – ще успея ли да се справя в този чужд свят? Какво е чувството да започнеш изцяло нов живот? Разбира се, идеята за приятелски настроена Европа заемаше важно място в сърцата на младите през 80-те. При мен играеше роля и семейството, защото баща ми беше капитан, някои семейни приятели също. Те винаги описваха света и различните държави, нрави, обичаи, дори земеделието, бяха главни теми на разговор. Светът ми се струваше малък, безопасен. И така се оказа. Освен това научих много за себе си.

 

Как английското и американското влияние промениха Вашите светоглед, стил на обличане и перспективи за бъдещето?

 

Американската и английска музика беше много влиятелна за нас през 70-те, това беше музиката на онези, които протестираха срещу Виетнамската война, расизма, закостенелите структури и социалните различия. Но най-добрата музика е рок музиката. Маратонки, джинси, тениски, пуловерите бяха доста модерни и още са. Почти без изключения се носеха маслинено-зелените якета тип парка( на немската армия, Bundeswehr).

Хипитата бяха като олицетворение на термина ,,свобода“ в целия западен свят и основателите на протести за свобода, които преживяхме и в Европа. Франция и Англия бяха номер едно за филми. Всичко това обаче не ме промени, чувствам се в много отношения същият като тогава, моите представи за света все още са личната свобода, приятелство, сътрудничество, толерантност, доверие и самоопределение.

 

 

 

 

Дарина

Дарина

Здравейте! Казвам се Дарина Джеджева, на 17 години съм и живея в Бургас. Любимият ми език е немският и обожавам историята. Обичам да тренирам, да гледам документалки и постоянно да научавам нови неща. Радвам се, че получих възможността да стана част от авторите на sCOOL Media, защото младите хора имаме възможността да променим света!
Дарина