Когато машината не може да земести занаятчията

Не толкова отдавна занаятите, изискващи сръчност и години обучение, са били основа на икономиките по целия свят. Днес, в ерата на автоматизацията и индустриализацията, много от тези начинания изчезват, а ръчният труд бива заменен от машини. Кой се грижи за съхраняването на изчезващите занаяти и защо те продължават да имат значение в съвременния свят – това е темата на четвъртата история от поредицата “Разкази отвъд етикетите”.

Прекрачването на прага на хлопкарската работилница на Христо Христов действа като машина на времето. Пещта по средата на стаята, а около нея безбройните инструменти приковават вниманието, докато миризмата на пушек, която се разнася, създава усещане за уют.

Работилницата на Христо се намира на първия етаж на традиционна балканска къща в етнографския музей „Етъра“. В нея едва се побират всички инструменти, с които той изработва ръчно десетки хлопки всеки ден пред погледите на посетители от цял свят.

Какво представляват тези хлопки? Те се използват в скотовъдството като предпазно средство от загубване – “своеобразен GPS”, както се шегува Христо.

Хлопкарството не се ограничава само с изработването на звънци за добитък. Изковаването на чанове и църковни камбани също са били част от ежедневната работа на големите майстори.

Хлопкарството е един от 27-те занаята, които се съхраняват в единствения в България етнографски музей на открито „Етър“ в покрайнините на Габрово. Някои от тях – като мутафчийството (изработване на торби, дисаги и чували от козинява прежда) и кантарджийството (производство на кантари) – са почти изчезнали. Хлопкарството също не прави изключение.

Според доцент д-р Мануела Бончева “замирането на този днес “изкуствено поддържан” занаят (хлопкарството – бел.а.) е в резултат на спада в търсенето на хлопкарския продукт. Това води до неизбежна икономическа несъстоятелност, която е основна, ако не и единствена причина за ниския социален статус на хлопкаря и за трансформирането на неговия занаят от авторитетен в неавторитетен.”

До първата половина на 20 век хлопкарството е било смятано за “изключително престижен” занаят. Един от майсторите, с които Бончева разговаря казва, че хлопкарите са били сравняваи със златарите: “…печелиха кат` златарите…Печелиха много…Авторитет имаше онзи, който имаше пари” (оригиналният правопис е запазен – бел.а.).

„Етъра“

Всеки музей има за задача да събира, съхранява, изучава и популяризира културно историческото наследство. “Етъра“ обръща голямо внимание на онази част от занаятите, която е в риск”, разказва Ваня Донева-Ценкова, заместник-директор на музея.

Един от начините, по които музеят популяризира тези занаяти е чрез експозиции и проучвания на терен – “намират се майстори, които все още практикуват такива занаяти. Прави се теренно проучване. Докосване. Заснема се филм с основните етапи на работа и така се създава един музеен архив, който може да служи на бъдещите поколения”, споделя тя.

“Случайно попаднах”, спомня си Христо. Първите уроци в хлопкарството той получава от Байо Баев, който дълги години работи в музея като медникар и куюмджия (изработване на златни изделия). След това Христо започва сам да експериментира, за да се усъвършенства и впоследствие да се превърне в “Америго Веспучи на хлопките”, както самият той казва.

“Голяма част от майсторите, които и сега практикуват занаята, те не го разкриват напълно. Трябва малко откривателство, за да открие човек тънкостите на занаята”, твърди хлопкарят Христо, който би обучил свой наследник, ако има такъв желаещ.

“Днес в занаятчийството изобщо не може да се говори за конкуренция. Има място за всички под слънцето. Има и достатъчно хора, които да купят продукцията, стига да я има”, смята той.

Музеят “Етър” организира регулярно обучения за желаещи да се развият в някои от занаятите, които се практикуват на територията му, създавайки възможността впоследствие да отворят своя занаятчийска работилница, или да постъпят на работа в музея.

Заместник-директорката на музея разказва, че обикновено се явяват няколко кандидати. От тях майсторите избират един – най-сръчният, който става “калфа” и започва да чиракува, докато не се яви на изпит пред комисия, за да стане майстор. 

„Занаятът е свързан с ръчен труд. В съвременните условия хората не обичат твърде много ръчния труд. И тъй като в „Етъра“ едно от изискванията е занаятът да се практикува с инструментариума, с който се е практикувал преди повече от 100 години, това е в някаква степен възпиращо“, казва Ваня Донева-Ценкова.

Според нея без музея тези занаяти може би щяха да са изчезнали. Въпреки всичко тя наблюдава “възраждане на интереса към ръчния труд”, тъй като изработеното на ръка няма как да бъде повторено едно към едно за разлика от фабричното производство.

“Може би с течение на времето хората все повече ще осъзнаят, че имат нужда да притежават уникални неща, изработени ръчно”, смята тя.

Настоящата публикация стана възможна благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи”, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти.