Социалният работник Боряна Райнова за премеждията на децата-бежанци

Повече от половината  от бежанците по света са деца, показват данни от доклад Global Trends на Агенцията за бежанците на ООН (ВКБООН). Това явление не заобикаля и България – според редица държавни и неправителствени организации, делът на непридружените ненавършили пълнолетие бежанци в страната се е увеличил спрямо общия брой търсещи закрила. Причините, които тласкат тези деца от домовете им различни – военни конфликти и гражданска война в страната им на произход, преследвания и изтезания, политическа и икономическа несигурност, желание и шанс да се съберат с част от семействата си или свои роднини и познати, които вече се намират на територията на ЕС.

 

Боряна Райнова е социален работник в бежанските центрове в България. От 2017 г. тя се занимава основно с непридружени непълнолетни лица, търсещи международна закрила. Професионалният й опит минава през организации като „International SOS“, „Лекари на света“, фондация „Лумос“. В момента е част от екипа на Международна организация по миграция и работи в Сигурната зона за непридружени деца, търсещи международна закрила, кв. Военна Рампа, гр. София.  Бакалавър е по етнология, магистър по международни отношения и дипломация, а в момента е редовен докторант по социология в УНСС. Занимава се с етнически конфликти от 2006 година, когато за първи път попада в Косово и се сблъсква с пост-конфликтна ситуация. Бежанската криза от 2015-2016 г. я заварва в Прага, където по това време следва магистратура. През 2016 година, хиляди души, бягащи от конфликтите в Близкия Изток, се насочват към Европа. Много от тях са деца, които са тръгнали да търсят спасение и сигурност. Изгубили са родители си в страната, от която бягат, или пък по пътя към Европа. Част от тях са изпратени от семействата си с надеждата за по-добро бъдеще и евентуалното изтегляне на близките си към Европа на по-късен етап. Тъй като непридружените деца, търсещи международна закрила, са една от най-уязвимите групи бежанци, съществуват редица проекти, насочени към тях. Това е и сферата, в която Боряна Райнова се насочва. Решението  й да се занимава с бежанци е взето изключително целенасочено. Още при работата си по първия проект в регистрационно-приемателния център в гр. Харманли се сблъсква с децата-бежанци без родители. „Трябва да отбележа, че независимо от усилията както на правителствени, така и на неправителствени организации и институции, рисковете за децата бежанци не са спрели да се увеличават. Липсата на устойчиво управление на миграционните процеси не само на национално, но и на европейско равнище, задълбочава проблемите както в страните – крайни дестинации, така и в транзитните държави, каквато е България,” разказва тя. Ето какво още има да каже социалната работничка по темата за превенцията на насилието срещу децата-бежанци у нас:

 

Разкажете за някакъв случай от работата Ви с децата, който по някакъв начин Ви е направил впечатление?

За служителите на терен, които работят и живеят рамо до рамо с бежанците, тези съдби не са статистика. Всеки един случай е индивидуален, всяка отделна съдба носи своята красота и болка и няма как да останеш равнодушен към нея. Силно впечатление правят децата, които имат изградени образователни навици и които имат силна воля и желание да продължат да се развиват в това отношение. За съжаление, те не са мнозинство. Острият, задълбочен, любознателен и благороден поглед се отличава от масата. Често пъти, тези деца са изложени на огромна несправедливост и липса на подкрепа от страна на институциите. Голяма част от тях изчезват, като стават жертва на различни видове насилие, попадайки в ръцете на каналджиите и трафикантите. Дори тези, които разполагат с пари, подпомагани най-често от близки и роднини в Европа или страната им на произход, се сблъскват или най-малкото стават свидетели на експлоатация и издевателства, което също се отразя на психиката им.

 

Смятате ли, че нещата, които са преживели някои от децата ги прави по някакъв начин по-различни от връстниците им? По какъв начин?

Със сигурност нещата, които са преживели децата-бежанци са различни от тези на връстниците им в западноевропейските страни или тези, в които не се водят войни. Парадоксално е, защото от една страна където и да са по света и през каквито и препятствия да минават, това са деца. Но средата и обстоятелствата, в които са израснали и премеждията, през които минават, не могат да се отъждествят с тези на децата в страните от Западния свят. Условията на живот в страните им на произход не предразполагат към развитието на детство, изпълнено с грижа и подкрепа, както от страна на семействата им, така и на институциите. От една страна това ги калява и ги прави приспособими към различни обстоятелства и условия, от друга нанася жестоки травми върху физиката и най-вече психиката им. Много от децата са с тежък пост-травматичен синдром, поради преживени събитията в страната си на произход, загуба на близки, институционално насилие от страна на държавите през, които минават, дълги и тежки процедури по международна закрила, лоши условия на живот, неясно и несигурно бъдеще.

 

Трудно ли е било в практиката Ви да достигнете до някое дете-бежанец, което не е имало желание да говори за случилото му се?

Повечето бежанци, включително децата не се доверяват лесно и трудно можеш да достигнеш до тях. Това е най-голямото предизвикателство всъщност, да спечелиш доверието на някого, който е бил лъган и с когото е било злоупотребявано многократно. От друго страна, връщането на детето към тежки спомени, може да доведе до ретравматизация. Това е много деликатен процес и тук специалистите е необходимо да пипат с кадифени ръкавици. Нужно е да се спазва конфиденциалност и получената информация да се използва с цел подпомагане или насочване на детето към определени специализирани услуги. Човек се доверява на този, от когото получава внимание, отношение и с помощта на когото постига реални резултати.  А за това се изисква задълбочено и професионално разбиране на психологическите проблемите, културните и религиозни особености на децата-бежанци, законите и спецификите на системата за международна закрила, както на национално, така и на европейско равнище, познаване на социалната система в страната, включваща социални услуги, образование, здравеопазване и пр. Липсата на висококачествени специалисти и непредприемането на съответните мерки по отношение на развитието и подкрепата на децата-бежанци, води до загуба на доверие и от двете страни.

 

По Ваши наблюдения как реагират повечето деца в първите си посещения при Вас?

Зависи от целта им, какво искат да постигнат и това в какво състояние са – по принцип в самото начало е трудно да спечелиш доверието на някого, за това се изисква време и усилия, разбиране и отношение към болката и проблема на отсрещната страна. Децата наблюдават, изучават, усещат. Инстинктът за оцеляване е изключително развит. Те са много чувствителни и бързо се ориентират от къде идва опасността.

Фактът, че сме транзитна държава ограничава задълбочената социална работа, тъй като децата не се задържат на територията на страната и продължават пътя си към Западна Европа, в по-голямата част от случаите чрез каналджийство. Все още броя на случаите по събиране на семейство по Дъблинкия регламент, с други думи казано, по легален начин, е в пъти по-нисък. Децата често имат повече доверие на каналджиите, голяма част, от които са от техния произход, отколкото на съответните служби и специалисти. Семействата на децата-бежанци също играят съществена роля. Тъй като децата идват от колективни и патриархални семейства, думата на бащата или друг член на семейството е много по-силна пред тази на някой чужденец, който не познават и не разбират.

 

При работата си с децата, установихте ли нещо по-различно в начина им на мислене, виждането им за света и психиката им от това на едно дете на тяхната възраст, което не е преживяло нещата, които те са преживели?

Безспорно виждането за света и психиката на децата-бежанци се различава от тези на връстниците им. Военните действия, загубата на дом, близки, приятели, училище, родителска любов и грижа, липсата на финанси и материални средства се отразяват във всяко едно отношение – както психически, така и физически. Но това не ги прави по-малко любознателни, трудолюбиви и изпълнителни. Всъщност една част от тях са били принудени да изкарват прехраната си от много малки, което е изградило трудови навици.

 

Прави впечатление, че не само нашата страна, но дори развитите западноевропейски общества нямат нужния капацитет за подкрепа на толкова много уязвими лица. Необходима е най-вече политическа воля за да се осъществи целия процес по предоставяне на международна закрила. За това са необходими квалифицирани специалисти, включващи всички институции, които са отговорни за тях – преводачи, социални работници, психолози, учители, лекари, приемна грижа, законни представители, адвокати, полицаи, работодатели, общини и др. Това не е никак лека задача, но докато има военни конфликти и то на прага на Европа, потокът от бежанци към ЕС ще се увеличава.

 

В настоящата глобална криза, предизвикана от Covid-19, условията за прием и подкрепа на лицата, търсещи международна закрила се е усложнила още повече. Достъпът до регистрационно-приемателните центрове е ограничен, което означава, че бежанците не могат да се възползват от редица услуги, предоставяни от неправителствения сектор на терен, които бяха налични преди започването на пандемията.

 

В практиката си попадали ли сте на случай, в който сте открили, че дете-бежанец е било насилвано сексуално? Ако не сте попадали на подобен случай до момента мислите ли, че се крият рискове това да се случи занапред?

Попадала съм неведнъж на случаи със сексуално насилие, преживяно както в страната на произход, така и по пътя или страната, в която се намира детето. Сексуалното насилие не се отнася само за момичета. То се случва и при момчетата. Съществуват страни, като например Афганистан и Пакистан, в които използването на млади момчета с цел сексуално експлоатация не са изключение. Този тип практики се пренасят и на територията на Европа. Независимо, че децата попадат под редица закони за закрила, както на международно, така и на национално равнище, каквито са Конвенцията за закрила на детето и Закона за закрила не детето, липсата на контрол и превантивни мерки от страна на съответните институции, води до проявата на този тип инциденти. За това обаче отново се изисква силна политическа воля и адекватна социална политика, подкрепяща специалистите на терен (както морално, така и финансово), за да могат те от своя страна да предоставят съответните внимание и грижа на децата-бежанци. Пренатоварената система и множеството случаи, за които отговарят социалните работници, понижава качеството на предлаганата услуга, не поради липса на желание или мотивация за работа на самите служители, а поради липса на физически, психически сили на специалистите, работещи в системата. Работата на социалния работник е изключителна отговорност, тъй като работи със съдбите на хората и огромно призвание, за което са необходими пълна отдаденост, креативност, издръжливост и постоянно учене както на теория, така и на практика.

Нина

Нина

Казвам се Нина Кирилова и уча в ПГТ "Михалаки Георгиев", гр. Видин. Родом съм от град Брегово. Вярвам, че журналистите са тези, които разказват истории за хора с различни съдби, които могат както да натъжат, така и да вдъхновят. Причината да стана автор в sCOOL Media е, защото обичам историите на хората и мисля, че има такива, които си заслужава да бъдат разказни.
Нина