Милан и Вержиния Киркорови на сватбата им

Едни от многото: Историята на моя род по време на арменския геноцид

В последния материал по темата „Бъдеще в миналото, минало в бъдещето“ ви запознаваме с част от семейната история на нашата редовна авторка Мария Сомлева от 19 СУ „Елин Пелин“, гр. София. Тя ще ви разкаже за драматичния път на арменските си предци, избягали в България от геноцида над народа им, извършен в последните дни на Османската империя, както и за последвалото им установяване тук. 

 

Всичко започна с един филм. Гледах Не ми казвай, че момчето е лудо” последния път, когато бях при баба и дядо.

 

Френският филм е базиран на реалната история на един испански журналист, ранен по време на на атентат, извършен от арменец. Във филма Арам е млад арменец, който живее във Франция през 80-те години, и който взривява колата на турския посланик в Париж. В момента на експлозията Жил Тесие случайно се оказва в близост до автомобила, бива тежко ранен и в последствие губи краката си. 

 

След атентата Арам се присъединява към Тайната армия за освобождение на Армения, известна още като АСАЛА. Това е въоръжена, крайно лява терористична организация, активна между 1975 г. и началото на 90-те години на миналия век. През този период групировката поема отговорност за редица атентати, главно срещу турски политици, като по този начин цели да привлече общественото внимание към арменския геноцид. Междувременно майката на Арам посещава Тесие в болницата, за да му се извини не само от името на сина си, но и на целия арменски народ. В началото мъжът не иска и да чуе за прошка, но постепенно се започва живо да се интересува от Армения, а накрая дори се запознава и с човека, отговорен за атентата – самият Арам. 

 

Филмът ме накара да се замисля за историята на собственото ми семейство, за която (досега) не знаех абсолютно нищо.

 

Майката на дядо Живко е полу-арменка, следователно и в мен има една, макар и съвсем малка частица арменска кръв. Нито дядо, нито сестра знаят арменски език. Неговата майка, Виржиния, освен че сама не е знаела арменски език, не е запознала дядо или леля нито с езика, нито с културата на Армения. По тази причина, интересът на дядо към Армения и историята на страната се бе проявил доста късно. 

 

Гледането на един филм не е кой знае какво. За мен обаче Не ми казвай, че момчето е лудо” беше моята, смея да кажа, първа стъпка в света на арменската история. Той ме вдъхнови да си купя книга за историята на Армения и да започна да я изучавам. Научих много интересни факти, защото съдбата на арменския народ е пълна с невероятни събития и изпитания, за които дори не бях подозирала. Знаехте ли че Армения се смята за първата държава в света, която приема християнството за официална държавна религия? Това се случва през далечната 301 г., много преди България дори да съществува.

 

Откъде идваме и накъде отиваме?

Семейството на дядо произхожда от град Родосто – голям град в близост до Мраморно море в днешна Турция. В началото на 20 век обаче градът е част от Османската империя.   Арменците са християни и като едно от религиозните малцинства в рамките на империята успяват да запазят известна автономия, но имат ограничени права и трябва да плащат по-високи данъци от мюсюлманите.

 

Въпреки това арменската общност, съставена от търговци и занаятчии, процъфтява. Даже се счита че арменците са били по-образовани и по-богати от турските си съседи. 

 

Арменците в Родосто също се занимавали предимно със занаяти, включително златарство. По време на Първата световна война, арменците са подложени на систематични преследвания и кланета в рамките на Османската империя. Като резултат от зверствата 1,5 млн. арменци са избити. 

 

През 1915 г. подобно на много други арменци и семейството на дядо е принуденo да бяга. Българският цар Фердинанд I е съпричастен към участта на арменците и затова им отпуска земя в страната. Именно по тази причина много арменците се заселват у нас.

 

Прадядото на моя дядо, Филип, е един от тези хора. Тогава все още млад, той бяга с жена си Ана и синовете им Киркор и Торпион. Първоначално семейството се заселва в Пловдив, но когато двете момчета порастват, Киркор отива в Хасково, а Торпион – в Нова Загора, където основава малка фабрика за бонбони.

 

В Хасково Киркор работи като ковач и ремонтира железните части на каруците (дядо ми каза, че когато още бил малко момче, Киркор често го викал да му помага в ковачницата като му давал да работи с духалото, приспособление от кожа, което се използва за разгаряне на огъня при обработка на метал). По разкази на баба ми цяла година дядо Киркор събирал парите си в тенекия от сирене, а щом дойде зимата и няма много работа, семейството преживява от тези спестявания. След като напредва развитието на технологиите обаче, каруците бавно, но сигурно, се сменят с коли и дядо Киркор остава без работа, въпреки опита си да възроди бизнеса, като го премества в Кърджали. Уви, след неуспеха на този опит, дядо Киркор се връща в Хасково.

 

Киркор се омъжва за Вержиния и от нея има две деца – Ана и Агоп. Тя обаче умира млада и той остава самотен баща  (Агоп бил, както казва баба, малко калпазанин” и веднъж продал инструментите на баща си. Киркор се ядосал и го изгонил. Така, малко по-късно, Агоп се озовал в Димитровград, където станал миньор.)

 

Киркор обаче отново намира любовта, този път в лицето на Ангелица – жена от Хасковските околия, чийто съпруг е бил починал в Балканската война, а неизвестна болест отнела единственото ѝ дете.

 

Баба Ангелица ражда две момичета – Вержиния, майката на дядо, и Теофана.

Виржиния и Теофана Киркорови; Желязко Миланов

Вержиния, кръстена на първата жена на дядо Киркор, се жени за Милан. Двамата имат две деца – моят дядо Живко и сестра му Лина.

 

Дядо се мести в София, където се запознава и жени за баба, а те двамата имат две деца, едно от които е моята майка. Тя, за съжаление, не знае почти нищо за арменските си роднини или за тяхната история.

 

Може би от цялото ми семейство Лина, сестрата на дядо, най-много се интересува от корените ни. Тя живее в Хасково и редовно ходи на изявления на арменски музиканти, писатели, творци. 

Милан Киркоров

Защо трябва да помним арменския геноцид?

Една от главните теми, засегнати във филма Не ми казвай, че момчето е лудо”, e защо светът, и особено Турция, трябва да помни арменския геноцид. Разбира се, не можем да обвиним днешните турци за нещо, което се е случило преди повече от век, но това не е някакъв случаен инцидент, който можем да отречем. Освен исторически сведения, все още има хора, които могат да разкажат за ужасите, които са преживели техните предци по време на кланетата, започнали през 1915 г. Въпреки това до ден днешен Анкара отрича съществуването на геноцида.

 

И все пак защо трябва да се интересуваме от геноцида? 

Дядо, освен че се възмущава от милионите изгубени животи, днес има едно непопулярно за повечето хора на неговата възраст мнение за мигрантите – той ги подкрепя и им симпатизира. Подкрепя ги, защото макар и да не е бил роден, когато семейството му е бягало от родния си град, дядо може да си представи ужасите, през които са преминали близките му, когато са напуснали родината си.

 

Гледай ги, грабват бебетата, идват, преминават границата, както моето семейство са дошли от Родосто” мисли си той на глас, докато с баба гледат поредната новинарска емисия за емигрантите.

 

Арменците често цитират една реплика на Хитлер, чиято функция е била едва ли не да го предпази” от отговорността за избиването на милионите евреи, роми, инвалиди. Това е именно – В крайна сметка, кой днес говори за унищожението на арменците?”

 

Именно този отказ да говорим за минали трагедии спомагат да повтаряме едни и същи грешки отново и отново, докато в крайна сметка човечеството не научи урока, който историята се опитва да му предаде.

Мария

Мария

Здравейте! Казвам се Мария Сомлева и в момента съм ученичка в 19 СУ "Елин Пелин". Още от дете обичам да пиша, а откакто открих журналистиката, тази моя любов някак си нарасна дори още повече. За мен журналистиката е от изключително значение за събуждането на съзнанието не само на отделните хора, но и на обществото като цяло.
Мария