Младият писател Иво Христов, който избира да “бъде”

“Мечтите нямат граници. С каквото и да съм се захващал, съм бил воден от мисълта, че няма невъзможни неща, стига да го желаеш истински силно. Дори и здравословният проблем, който имам, не успя да ме спре през годините.”, споделя младият писател Иво Христов на Михаела Георгиева в интервю за sCOOL Media.

 

Още от 12-годишен, вече седем години, Иво Христов се бори с Неврофиброматоза тип 2 (доброкачествени тумори на главен и гръбначен мозък). През изминалите години има направени осем операции. Борбата продължава, но мечтите му са по-силни и вярва, че каквото и да предстои, ще се справи. И така, той поема по пътя на литературата. 

 

През годините успява да спечели много награди, с които силно се гордее. Сред най-престижните от тях са детската Вазова награда, награда „Респект“, медал за благородство и доблест. Участва и в проекта “1000 стипендии”, където е отличен с награда за принос в българската литература. 

 

Първата Ви книга е със заглавие „Приятелите умират заедно.“ Как се промени животът Ви в емоционален и творчески план след като официално станахте автор?

Много неща се промениха, но най-важното – осъществих най-голямата си мечта. По това време за мен писането беше хоби, докато сега е по-скоро професия. Щастлив съм, че имах смелостта да започна да издавам това, което пиша.

 

Бихте ли проследили напредъка Ви в идейно-тематичното ядро на творчеството Ви от самото начало до днес?

Започнах с хорър разкази, като бях силно повлиян от Стивън Кинг и нямах свой собствен стил. След това известно време пишех трилъри, все още лутайки се, докато накрая се почувствах достатъчно вдъхновен да направя голяма крачка напред и написах книга в любовен драма жанр. Тогава поех по друг път.

 

Какво дава талантът и какво взема?

Дава онова неизменно усещане на пълноценност. Чувстваш се сякаш правиш това, което трябва. Доста често обаче се случва да се озова на кръстопът, незнаещ накъде да поема. Съмнението ме преследва постоянно. Не знам дали повечето творци са такива, но аз съм много самокритичен.

 

Какво е мястото на страха в човешкия живот според Вас?

Страхът е нещо напълно естествено и стига да му позволиш, може да те обсеби напълно и да съсипе целия ти живот. Трудно e да останем непоклатими през цялото време, но е нужно да се борим с него. Не трябва да заема челно място в живота ни. Само колкото да ни подсеща, че сме тук временно. А това може да ни послужи като стимул за осъществяването на мечтите ни. Няма време да бъдем никой друг, освен себе си. Освен най-доброто от себе си.

 

Коя книга определяте като „връх“ в творчеството Ви?

Това определено е „А можехме да бъдем“, която сложи началото на нещо ново за мен. Не вярвах, че ще започна да пиша за любовта, но, ето, че се случи. Не съм неподправен романтик, но вярвам в предопределеността и че ако нещо е писано, значи неизменно ще се случи.

 

А коя се радва на най-голям читателски интерес?

Отново „А можехме да бъдем“, което ме радва изключително много и ми показва, че вървя в правилната посока. Следващите ми книги също ще бъдат в подобен стил и силно се надявам, че ще се харесат на читателите ми.

 

Смятате ли, че стереотипът, че българската младеж не чете, е верен?

Не напълно, защото виждам как всичките ми приятели – дори и тези, които преди не четяха – започнаха да го правят. Щастлив съм, че през годините успях да помогна на някои хора да открият любовта към литературата. Разбира се, голяма част от младото поколение предпочита да прекарва свободното си време в социалните мрежи, но младите все още четат.

 

Какъв тип книга мислите, че би била успешна както в България, така и в чужбина?

Може би някоя наглед невъзможна любовна история с неочакван край. Хората обичат истински истории, поднесени по малко по-драматичен начин. Доказателство за това са някои от любимите ми книги (като „Вината в нашите звезди“ и „Слънцето също е звезда“), които се радват на голям световен успех.

 

Какво бихте казали на всички млади пишещи хора в България, които искат един ден да станат професионални автори и да се развиват в литературната сфера?

Никога да не се отказват! Да не се поддават на съмнението, да повярват, че могат. И да пишат и четат колкото се може повече. Защото писането става с писане. Любовта е най-истинското чувство, пред което дори и смъртта е безсилна…

 

Най-силното Ви послание от последната Ви книга е…

Цитат от книгата: „Болка… Досущ като порязване с остър нож. Някъде дълбоко вътре в мен, където сърцето е рана, която боли постоянно. Вече няма значение какво ще остане след нас. Любовта трудно съществува в свят като този. Но някъде там ще открием това, което търсим. Ще намерим и щастие, и обич, и мир.“

 

Ако желаете да подкрепите Иво в неговата писателска кариера и продължаващата битка с рядкото заболяване, можете да го направите на неговата дарителска банкова сметка:

POSTBANK BG47BPBI79404078032501 – Иво Ивов Христов

Pay Pal: ivohristov0102@gmail.com – Иво Христов 

https://www.ozone.bg/author-ivo-hristov/

Михаела

Михаела

Казвам се Михаела Георгиева. Завършила съм АЕГ "Гео Милев" в град Русе и съм студентка със специалност "Български език и история". Интересувам се от литература, журналистика, история, български фолклор и съвременно образование. Предпочитам темите, свързани с културата "в" и "извън" България. Журналистиката за мен е начин на погледна на нещата от един малко по-различен ъгъл и да бъда по-скоро неутрален наблюдател, отколкото пристрастен автор (какъвто съм в литературно отношение). Бих казала, че двете гледни точки са еднакво обогатяващи!
Михаела