fbpx

    Недокументираните: Когато за държавата ти си никой

    |

    Военните и религиозни конфликти в Близкия изток и Северна Африка през последните няколко години разселиха насилствено хиляди души и породиха огромна бежанска вълна, насочена към Стария континент.  

     

    „Отказ“ – това е най-честата дума, която хората в недокументирана ситуация чуват. Те са отхвърлени и чужди. За тях България не е родина, а мащеха, но въпреки това я обичат и искат да живеят тук. Легално.

     

    Заради липсата на законодателство, обаче, са обречени да живеят в сянка – извън полезрението както на властите, така и на обществото.

     

    Преди шест години ахмадията Съни или Азишан, както е истинското му име, взима нелекото решение да напусне родината си Пакистан, заради религиозни конфликти. Ахмадистите често са обект на религиозно преследване и дискриминация. Ахмади мюсюлманите в Пакистан са забранени от закона и в някои мюсюлмански страни те са изправени пред преследване, особено от други ислямски групи. Семейството на Съни остава в Пакистан, както и годеницата му. Тръгва без документи, тъй като дълго време така и не получава поисканата виза. Пеша. От Пакистан, през Иран и Турция до България. 

     

    Надеждата му е да стигне до Германия, но властите в Чехия го връщат отново у нас, тъй като България е първата европейска страна, в която влиза по пътя си към нов живот. По силата на спорното Дъблинско споразумение, което регулира правата на мигрантите и търсещите закрила в ЕС, влезлите на територията на Съюза трябва да останат на територията на първата европейска страна, чиито граници преминат. Това поставя страните, които се явяват външни граници на ЕС, в силно непривилигирована позиция спрямо тези, намиращи се в сърцето на Европа – които често са и крайната цел на търсещите убежище.  

     

    Съни/Снимка: Елеонора Тропанкова

     

    Пътуването до мечтания спокоен нов живот отнема на Съни цял месец.

     

    „Придвижвахме се само вечерта, а през деня се крихме в гората. Цяла седмица бяхме без вода и храна. Понякога, ако намирахме ябълки, сме яли. По веднъж в седмицата. Вода пихме от локвите. А цял месец, докато се придвижвахме, нито съм се къпал, нито съм сменял дрехите си. Беше много трудно“, споделя Съни. 

     

    В България вече е от шест години. Време, за което успява да научи езика, да намери приятели и работа. Но все още е без документи. 

     

    „Първите две години имах документи, а от четири съм без документи. От тогава ми е много трудно в България, защото без договор не мога да работя. Постоянно търся работа, чистил съм, помагал съм. Но на седмица само веднъж-два пъти ме викат. Често стоя сам и плача. От четири години се опитвам да намеря начин как да получа легален статут. Без документи не можеш да живееш нормално. Не можеш да работиш законно. Понякога стоя гладен. Лягам, без да съм ял нищо“, разказва Съни и допълва: 

     

    „Не спирам да търся работа, но хората ме питат: Имаш ли документи?  

    – Нямам.  

    – Много извинявай, не мога [да те наема на работа].“ 

     

    Със сходна на съдбата на Съни са още стотици хора у нас. Само през 2021 г. Министерството на вътрешните работи отчита 612 чужденци в недокументирана ситуация. Това са официалните данни, но според неправителствени организации, ангажирани с проблема, числото е много по-голямо. Заради нерегулираната ситуация обаче статистики липсват. 

     

    Как човек се превръща в „недокументиран“?  

     

    Преди шест години на път за Чехия Съни преминава през България транзитно. Стигайки в Чехия, властите там го връщат у нас – право, което те имат по силата на Дъблинското споразумение. 

     

    У нас той подава молба за закрила, която Държавната агенция за бежанците (ДАБ) отхвърля. В резултат на това, той подлежи на депортация. Докато я изчаква, е настанен в един от двата Специални домове за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ), управлявани от МВР. По закон хората там могат да бъдат задържани за максимум 18 месеца. През този период, обаче, българските власти не успяват да организират връщането му до Пакистан и той е освободен. Без документи. 

     

    През последните четири години животът на Съни е всекидневно изпитание. „Наскоро бях много болен, но нямаше как да посетя болница, тъй като нямам документи. Аз не искам цял живот да взимам пари от други хора. Аз съм здрав и можещ, искам да работя, но не мога, защото нямам документи“, разказва той. 

     

    В подобно на положението на Съни попадат най-общо две групи чужди граждани. Първите са с висока степен на интеграция у нас. Най-често това са хора, които са пристигнали в България по време на бежанската криза в периода 2012-2016 година, потърсили са закрила, но такава им е била отказана и сега подлежат на връщане в страната си на произход. Връщането им до страната им на произход обаче е отложено или не може да се осъществи поради хуманитарни, религиозни, логистични или друг вид причини. 

     

    Втората група е тази на хора, които са дошли в България като деца или са родени тук, но родителите им са чужди граждани. Практически те са българи, имат завършено образование тук и говорят езика като майчин, но документите им не са уредени. По информация на Центъра за правна помощ „Глас в България“ – неправителствена организация, която оказва юридическа помощ на хора в недокументирана ситуация – в това положение изпадат основно, но не само, арменски граждани. 

     

    Статутът на мигрантите у нас се регулира от Закона за чужденците в Република България. В него липса устойчив механизъм за легализиране на хора в недокументирана ситуация. Така те попадат в правен вакуум и практически нямат достъп до никакви базисни права: нямат право да бъдат наемани на работа, нямат достъп до здравни грижи, не могат да подписват договор за наем или за покупка на жилище, не могат да сключват брак и т.н. Пред тях стоят две възможности – или да напуснат страната ни нелегално, или да останат тук „на тъмно“. 

     

    Диана Радославова (вляво) и Росица Атанасова/Снимка: Кристиян Юлзари

     

    „Хората без документи на практика са изключени от живота и в същото време са заключени в България. В момента, за да могат да пребивават легално в България, те трябва да напуснат страната, [да се върнат в държавата си на произход] и да влязат обратно с виза“, разказва Диана Радославова, адвокат и управител на Центъра за правна помощ „Глас в България“.

     

    Този сценарий много често е невъзможен по ред причини или крие сериозни рискове, тъй като човек няма сигурност, че ще получи легална виза в кратък срок. 

     

    Анализирайки ситуацията в България, правният експерт Росица Атанасова открива, че граждани на определи страни получават в пъти по-рядко статут на търсещи закрила от Държавната агенция за бежанците в сравнение с други. Пример за това са лицата, идващи от Афганистан. През 2017 година в писмо до властите в България Европейската комисия изразява загриженост относно “поразителното несъответствие” между процента на признаване на статут на лица от Афганистан в България и средно за ЕС. 

     

    „През последните години се наблюдава много ниска степен на признаване на статут на търсещи закрила лица от Афганистан в България. За 2019 година процентът на положителните решения e 6% срещу 46% средна стойност за ЕС“, пише Росица Атанасова в свой анализ по темата. 

     

    Според Александър Величков, който е директор на Дирекция „Качество на процедурата за международна закрила” към Държавната агенция за бежанците, не съществува тенденциозно отношение към лица от определени страни. 

     

    „В българския случай това идва от факта, че над 90% от афганистанските граждани напускат територията на България нелегално, въпреки че са подали молба за предоставяне на международна закрила. В резултат на това производството им за предоставяне на международна закрила бива прекратявано“, обяснява Величков и допълва, че молбите за предоставяне на международна закрила се разглеждат от ДАБ „индивидуално, обективно и безпристранстно“. 

     

    Росица Атанасова уточнява обаче че това „третиране“ не се отнася само до гражданите на Афганистан. „Молбите на кандидати от Турция, Украйна*, Русия, Китай, Мароко и Алжир също се считат за явно неоснователни в България, като процентът на признаване за 2018 г. и 2019г. е 0%“. Нисък процент на признаване се забелязва и при гражданите на Ирак. 

     

    За институциите проблем с бежанците без документи няма 

     

    Към 1 март 2022 година броят на настанените в териториалните поделения на Националната агенция за бежанците е 1999 лица. 5160 са местата, предвидени в четирите центъра, за лица, търсещи у нас международна закрила, като към началото на март капацитетът им е запълнен на 39%, съобщиха от Държавната агенция за бежанците.

     

    Обективно погледнато, в закона има няколко възможности за уреждане на статута на хора без документи. Една от тях обхваща граждани на бивши съветски републики, които могат да докажат, че вследствие на разпадането на СССР са загубили своето гражданство. Друга „вратичка“ касае непридружени деца, които след навършване на пълнолетие могат да получат разрешение за пребиваване. Третата и последна възможност дава право на достъп до пазара на труда на чужденци една година след издаването на заповед за експулсиране. 

     

    И трите обаче обхващат малки и силно стеснени групи граждани, което ги прави неизползваеми за масата случаи, коментира Диана Радославова от Центъра за правна помощ „Глас в България“. 

     

    В тази връзка през 2019 г. от неправителствената организация стартират инициатива за законодателна реформа, целяща да създаде механизъм за легализация на хората без документи у нас, които доказано са се интегрирали в обществото, говорят български език и имат чисто съдебно минало.  

     

    „Ние изготвихме конкретни мотиви и предложения, но нямаше кой да ги внесе“, разказва Радославова. И допълва, че от Министерството на вътрешните работи са изразили мнението, че проблем с хората без документи не съществува и няма нужда от промени в закона.

     

    Изпратихме въпроси до Дирекция „Миграция“ на МВР, които писмено отговориха, че „посочените въпроси не са конкретизирани, поради което не може да се установи дали са от компетенциите на дирекция „Миграция“ – МВР или Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет“.

     

    Едно от основните притеснения както на институциите, така и на обществото е, че въвеждането на механизъм, по който бежанците в недокументирана ситуация да получат статут, би „стимулирало“ миграцията към България и би възнаградило лицата, които и към момента се намират у нас нелегално. Към момента няма никакви емпирични данни за подобна тенденция от държави като Гърция, Румъния, Полша и Испания, които са въвели такива механизми, и не отчитат повишаване нивата на миграция.  

     

    Попитан за съдбата на хората, които са получили отказ за бежански статут от ДАБ, вследствие на което са изпаднали в недокументирана ситуация, Александър Величков каза, че това е в „компетенцията на МВР, които са ангажирани с връщането на лицата до страната им на произход“.

     

    Възможност, а не проблем 

     

    Диана Радославова обръща внимание на начина, по който обществото и институциите у нас разглеждат миграцията. „Основното, което излиза от политическата дискусия, е, че това е нещо опасно“. Тя обаче предпочита да гледа на този процес като възможност и дава пример с липсата на работна ръка у нас, която търсещите закрила могат да запълнят. 

     

    „Това са хора с умения, с професия. Чувала съм от работодатели, че мотивацията при мигрантите е в пъти по-голяма. Имаме случай на човек, който се явява на работа всеки ден половин час по-рано и стои дори след края на работния ден“. 

     

    Съни, който през първите две години от престоя си у нас е имал право да бъде легално част от пазара на труда, докато е изчаквал решението на властите за международна закрила, също споделя подобна история: „Работодателят ми веднъж ми каза: „От 10 години не съм виждал човек като теб, който да работи толкова добре“. 

     

    Проучване на Върховния комисариат на ООН за бежанците в България (ВКБООН) и Института по философия и социология към БАН от края на 2019 г. прави заключението, че намалява информираността по темата за бежанците, което примесено с липсата на информация от първа ръка води до „формиране на нагласи, които се основават на утвърдени стереотипи и информация от медиите“. 

     

    Запитана какъв е пътят към промяната в отношението на обществото спрямо миграцията, правният експерт Росица Атанасова казва: „Това зависи от всеки един от нас. Трябва центровете, в които бежанците пребивават, да са част от нашите общности, а не да са в покрайнините на градовете или в малки населени места. Тогава обществото ще се успокои и ще види, че това са едни хора със същите житейски трудности и радости“. 

     

    В крайна сметка, наскоро Съни (Азишан) взима решението доброволно да бъде върнат в Пакистан, откъдето да се опита да получи легална виза. За него това е единствената възможност, защото при повторен опит да пристигне у нас нелегално, го грози сериозно наказание. 

     

    „Искам да живея нормално. Искам да се оженя, да имам деца. И всичко това тук, в България. Дано скоро да получа документи. Аз не искам да ставам милионер, а само да живея нормално в България“. 

     

     

    * Интервюто беше проведено преди началото на военните действия в Украйна. По темата работиха съвместно Кристиян Юлзари от sCOOL Media и Елеонора Тропанкова от БНР – Радио Благоевград. Текстът е част от проект „Недокументираните“, който се изпълнява с подкрепата на Гьоте-институт България. 

     

     

     

    Кристиян Юлзари

    Най-новото

    Творците на Пловдив

    Освен най-стария град в Европа и индустриалният център на България, Пловдив е известен и със своята вълнуваща и динамична културна...

    Търсим нови автори! Ела на обучение по журналистика и стани част от редакцията

    Националната платформа за ученическа журналистика sCOOL Media търси нови попълнения към страхотния си екип от млади журналисти от цялата страна....

    Промяната настъпва, когато променим средата

    Как България може да спаси младежите си от пропастта на зависимостта

    sCOOL Media бюлетин


    Още от рубриката