Първо бебе по време на пандемия

От началото на пандемията милиони жени трябваше да родят в условия на световна здравна криза. Страхът от заразата и ограничителните мерки до голяма степен преобразиха майчинството за мнозина. Айлин Хаджийска от 97 СУ „Братя Миладинови“ в град София разговоря с две майки – едната живее в България, а другата в Чехия, които разказаха за преживяванията си в един толкова важен момент, какъвто е раждането на първото дете.

Анна-Мария Димитрова е 24-годишна жена от Пазарджик. През април 2020 г. ражда първото си дете в частна болница в града. Ето какво разказа тя:

“Преди да вляза в болницата изпитвах по-големи притеснения, защото всичко, което медиите бълваха, малко или много ми оказваше влияние. Когато раждането започна те се изпариха. За мен се е грижеше екип от петима души, които всеки ден се сменяха. По време на престоя си в болницата също бях по-спокойна, защото бях изолирана. По-късно обаче при всяко ходене там с бебето много внимавахме.

 

Влизайки в медицинското лечебно заведение бях притеснена, защото имаше хора, болни от Ковид-19. Всяка родилка беше в самостоятелна стая без близки и роднини. Освен това, имаше специално отделение за майки с Ковид-19, за да нямат досег с останалите. Когато раждах, в България не се изискваше тест и не съм си правила. Относно хигиената не смятам, че персоналът правеше повече от обичайните почиствания.

 

Смятам, че по-различното при процеса на самото раждане бяха ограничените контакти, посещенията и консултациите. Част от процедурите, които е необходимо да се извършат се случваха по телефона с практикуващия лекар. През целия ми престой в болницата бях сама, поради факта, че достъпът беше ограничен. Бях шест или седем дни в болницата, което смятам, че от една страна е малко, от друга много заради принудената самота.  Това са много важни дни от живота ти, в които не знаеш какво се случва. Освен това ти е необходимо време, за да асимилираш промяната, която настъпва в живота ти.

 

За да се предпазим използвахме маски, ръкавици и дезинфектанти. Спазвахме висока лична хигиена и ограничихме контактите си. Смятам, че приехме случващото се много сериозно, защото всичко се дезинфекцираше поне по пет пъти на ден. Не преувеличавам.

 

Дрехите, с които бяхме облечени докато сме били на консултация ги сменяхме и не се влизаше с тях при бебето. На бащата – Георги Димитров, пропускането на първата среща с детето му и връзката от разстояние също не се отразиха добре.

 

В такъв момент всяко момиче се радва майка ѝ да е до нея. Не успях да получа подкрепата от  бъдещата баба – Мирослава Гоцева на живо, защото тя работи в среда, в която е постоянно с хора, а и живее в София. През цялото време комуникирахме единствено през социалните мрежи. Мисля, че моето изживяване си приличаше с онлайн обучението на учениците.  За нас онлайн връзката беше единственото спасение.

 

Виктория Тодорова е 22-годишна българка, която живее Чехия повече от десет години. Тя ражда първото си дете на 11-и декември 2020-а година в чешката столица Прага:

През цялото време ме беше страх какво ще се случи, защото нямах информация от лекарите. Единственото, което знаех беше терминът ми и нищо друго. Първо раждане, първо дете –  притеснявах се да бъда сама и не исках да бъда сама. Най-трудно ми беше, когато в самия ден, в който родих не знаех дали ще пуснат Якуб (бел. авт. – съпругът ѝ) при мен.

 

Когато отидох в болницата имах контракции, но нямаше как да ме допуснат без тест. Направиха най-бързия и чаках резултатите в чакалнята на седалка.  Мислех, че ще родя в коридора. Трябваше да си нося багажа сама, защото заради пандемията санитарят не ми помогна, докато резултатите не станаха ясни. Докторите не искаха да пуснат съпруга ми. А освен това и мама нямаше как да дойде заради локдауна. Накрая Якуб успя, но трябваше да напише декларация, за да го допуснат.

 

Помещенията се чистеха на всеки час. Персоналът беше с костюми, очила и маски. Трудно беше да разбереш с кого говориш, защото се виждаха само очите на човека срещу теб. Освен това не трябваше да има чужди хора в стаята. Като родих първите 24 часа не ми дадоха малкия, трябваше да тестват и него. За мен беше истински ад, когато трябваше да раждам с маска на лицето си.  След излизането на резултатите, което отне около шест часа, ми дадоха бебето. А отрицателният тест на баща му помогна да дойде при мен, но веднага след раждането трябваше да се прибере. Различното в болницата беше, че приемаха родилките само с тест и можехме минимално да внасяне свои неща. В стаята по принцип се допускат пет майки, но заради Ковид-19 бяхме две. Свижданията бяха строги, влизаше само бащата на детето и трябваше да се редуваме с другата майка в стаята. Сутринта идва съпругът на едната, следобед на другата. Моят партньор успя да дойде два пъти за половин час докато бях в болнциата, тъй като повече не го допуснаха. Преживяхме го благодарение на социалните мрежи.

 

След изписването беше препоръчително 14 дни никой да не ни идва на гости. На следващия ден трябваше да отида на доктор, за да запиша бебето при педиатър. Това малко ме обърка, защото хем трябваше да не се виждам с никого 14 дни, хем да отида в болницата и по пътя на отиване и на връщане да се срещам с хора в градския транспорт. За да се предпазя носех няколко маски със себе си, които сменях често. Много се дезинфекцирах, носех ръкавици, миех се и гледах да не пипам повърхности. Най-вече опитвах да спазвам дистанция, колкото е възможно повече. И без това нямах голям избор. Когато бяхме вкъщи баща му го гушкаше нормално, но не без да се измие.