Кой е загадъчният етнос, кръстосвал от Балкана до Беломорието?
На гости на потомък на общността от Берковица
С Никола Василев се намираме в двора на двуетажната му бяла къща в град Берковица, чиито дървени елементи отвън ѝ придават както уютен, така и достолепен вид. Моля го да ми покаже някои от традиционните каракачански вещи, които съм сигурна, че все още пази. След минута-две той се подава от работилницата си с непознати за мен инструменти и ги поставя на моравата. Впуска се в обяснения кое за какво служи или, по-точно, е служило в миналото.
Малкият предмет, наподобяващ лодка, е совалката на тъкачния стан, а най-обемният представлява бърдо, между чиито зъбци се прокарват нишките на основата. Дългата пръчка с трите върха, която берковчанинът нарича рог, е хурка за предене. Завършваме „урока“ със сините и златистите ленти – части от традиционната женска носия на каракачаните. Изминавам няколко крачки и се натъквам и на старинен котел, вграден в дворната чешма.
„Никой не може да го вземе, нито да го продаде, трябва да се разбие чешмата“, казва Никола.
Всички тези предмети разказват не само за рода на Никола, а за цялa една общност, към която той принадлежи – общността на каракачаните, познати като последните номади на Европа.
Кои са каракачаните?
Каракачаните са етническа общност, която днес живее главно в Гърция и България, но се среща и в други страни на Балканския полуостров. На турски названието означава „черни бегълци“. Тук в Северозападна България ги наричат и черновлънци. Всичко това се обяснява с основния поминък на номадската общност – отглеждането на предимно черни овце, както и с наметалата на овчарите – опанджаците.
Когато го питам за езика на етноса, той ме изненадва с факта, че дори и в творчеството на Омир срещаме каракачански думи. Представителите на общността говорят на северогръцки диалект. Берковчанинът сравнява техния език с гръцкия, казвайки, че „това е все едно днес да четем Паисий или Вазов в оригинал“. Иначе казано, езикът на „черните бегълци“ не е могъл да се развива поради изолацията им от цивилизования свят.
Живот по пътя
Бившият председател на каракачанското културно-просветно дружество в Берковица споделя, че прадядо му е бил кехая. Така са се обръщали към водача на групата, състояща се от няколко рода. Негово е било решението накъде да се отправят лятото и къде да останат зимата. Родовете били обединени в един стан, наречен „оджак“. Пътят им бил между Гърция и България – на Димитровден, който давал началото на зимния сезон, тръгвали към топлата Беломорска Тракия. Дойде ли Гергьовден, ознаменуващ предстоящото лято, се отправяли към прохладата на българските планини.
„Например моята баба е родена край Одрин през зимата, когато те са били с овцете на по-топло. Случило се да бъдат този момент там и пролетта са тръгвали обратно към планината“, казва Никола.
От палатките („чатурес“) и колибите („каливес“), строени собственоръчно по време на преходите, през пищния керван, преминавал през селищата начело с млада, нагиздена жена, до знаменитото сватбено празненство, траяло цяла седмица – всеки елемент от каракачанския бит удивлява със своята изобобретателност и живителна енергия. Една от най-впечатляващите традиции е сватбата, която често се вдигала и по време на път. За етноса смесените бракове били чужди – женели се само помежду си, за да запазят родовете. Започвала в сряда и продължавала до следващата сряда. Тя била изпъстрена от любопитни обичаи като замерване с ябълка и пиене на вино от обувка. Забавата нараствала още повече, когато в понеделник всички дарове на невестата се разопаковали от три момчета, които, по желание, били облечени в женски носии. Няколко ергени – кандидати за женитба, прескачали купчината подаръци, а после грабвали пременените младежи, които „упорствали“. Не било възможно да се състои венчавка и без традиционния байрак, наречен на каракачански „фламбура“. Буди интерес и фактът, че цялата сватба се провеждала без музика, а само се изпълнявали специални хора и каракачански песни, както и че никой от рода на булката не ходел на нея. Те оставали у дома, където малко или много си поплаквали за това, че се разделят с дъщеря си.
Снимка: Мария Христова
Повече за този различен обичай разказва и сбирката за каракачаните в Етнографския музей в Берковица. Там са отделили специално място за каракачаните. Уредничката ме завежда при женското сватбено облекло – то тежи впечатляващите 20 килограма! На младоженката връзвали червено шалче, което тя носела една година след сватбата. По този начин се разбирало, че била млада невеста.
Сватбата на Никола през 1970 г. е може би една от последните в Берковица, на която каракачанските традиции присъстват по-осезаемо – гостите били в традиционните каракачански носии. При нея обаче има една съществена новост – булката е българка.
„Масовите смесени бракове идват най-вече след демократичните промени. За Берковица бих казал че това е почти чуждо до 1970 година. Имаме 2 случая към този момент“, каза Никола.
Краят на пътуването
Много хора вярват, че 1944 г. слага край на номадския живот на каракачаните. Оказва се обаче, че този процес е започнал още през 20-те и 30-те години, когато някои каракакачански семейства, включително това на Никола, си построяват колиби и постепенно усядат. Той си спомня думите, които неговата леля изрича във филма „Там, където душите си почиват“: „В планината е хубаво, ама тук в града е още по-хубаво“. За Никола модернизирането на общественоикономическия живот била двигател към промяната. Пред постоянното им пътуване изникват различни пречки. Главната били границите, където вече имало митници. Но през 50-те години комунистическата държава по това време налага рязка промяна.
„Резкият преход бил насилствено наложен от държавата през 1954 г.“, казва Никола. Постановление на Министерския съвет задължава каракачаните да се установят на постоянно местожителство. С това се случва и най-болезнената промяна за етноса, казва Никола – национализацията на стадата четири години по-късно. Тя се осъществява като част от общата политика за превръщането на частната в държавна собственост в първите години от установяването на комунистическата власт в страната. Това бил и най-големият удар за „черните бегълци“, защото тяхното богатство и престиж се измервало в притежаването на овце.
„Те не са имали друго препитание, те не са имали друга професия. Тяхното богатство не е било къща, дворец или нещо друго. Като му вземеш овцете и той остава без нищо, ето това те изживяват много много много тежко“, казва Никола.
Не им оставало друго освен да работят. Тези, които не могли да се разделят с ливадата и животните, се наемали да се грижат за стадата на т.нар. ТКЗС-та. Останалите пък разчитали на промишлените предприятия в своя район. Така например единият вуйчо на берковчанина работи в леарен цех, а другият – в помощния персонал на стадиона. Онези, които не могли да се пренасочат към друга професия, отново ставали овчари, но в съответните ТКЗС-та.
Пазители на спомена
След 1990-та година в градовете, където живеят наследниците на номадската общност, се създават културни дружества на каракачаните. Берковица е сред първите градове с такова сдружение, регистрирано през 1991 г. А от къде идва идеята? От онзи порив да са по пътя…по пътя към Беломорието и топлата Гърция, която била трудно достъпна в продължение на 50 години. Веднага след падането на комунизма, общността отправила въпрос към гръцкото посолство – как могат да пътуват до Гърция. От там отговорили, че такава възможност ще имат, само ако са организация. Така сдруженията започнали да се роят… Създадени са в Сливен, Речица, Карлово, Казанлък, Карнобат, Мъглиж, Г. Сахране, Берковица, Монтана. Всички те са обединени от Федерация на Културно – Просветните Дружества на Каракачаните в България. Издействан е закон от Гърция, който позволява на каракачаните да бъдат издавани визи за дългосрочно пребиваване там. Това позволява на много каракачани да работят в другата си родина, точно както бабите и дядовците.
Къде са днес?
Отговорът е – навсякъде. Отдавна те водят напълно интегриран живот и се проявяват и в сфери далеч отвъд животновъдството. Десетките дружества и федерацията са си поставили задачата да пазят паметта на тази общност – езикът, обичаите, традициите, историята. Емблематичен е Традиционният каракачански събор – той се провежда всяка година в местността “Карандила” над Сливен. Там се събират хиляди каракачани от България и Гърция. През зимата пък се организира фолклорния фестивал „Фламбура“. Организират се и летни лагери за деца, на които те се запознават с историята на прадедите им.
„Днес…аз не мога да се назова каракачанин. Каракачанин е начин на живот. Днес помнят само тези които са го преживели, най-вече хора като моите родители и на моето поколение родители“, казва Никола.
И макар отдавна градът да е домът на наследниците на каракачаните, всяка година в края на лятото духът на народа им ги призовава горе в планината. За да се съберат и преброят. Там на високото, където керванът отново тръгва на път. И отново са свободни без граници, митници и постоянен адрес. За да не изчезне споменът за последните номади на Европа.
