Снимка: Pixabay

Между християнството и езичеството: българските пролетни празници и обичаи

Светът днес безспорно е много по-различен от този, който всички познаваха само допреди малко повече от година. Пандемията от COVID-19 не само създаде множество нови проблеми, но задълбочи и съществуващите преди това. България не е изключение. Наред с всички политически, икономически, социални, образователни и емоционални предизвикателства, сякаш мнозина от нас забравиха, че дойде пролетта. 

 

А тя винаги е имала особено място във фолклорния българския календар, тъй като се смята не само за ново начало, но и за време с голяма смислово натоварена обредност. Затрудненото пътуване и ограниченията може и да причиняват много неудобства, но едно е сигурно – пандемията създаде неочаквана възможност за българите да опознаят собствената си страна с нейните завладяващи потайности и традиции. Предлагаме ви да започнете опознавателната обиколка на България с една разходка сред най-красивите български празници и фоклорни обичаи, които ни поднася пролетният сезон. 

 

Когато Християнството срещне езичеството

 

Българите векове изповядват едно специфично “езическо християнство”. Затова много от празниците у нас имат древен езически произход и въпреки това добре се вписват в християнските догми. Най-известните и в същото време най-старите пролетни празненства са Баба Марта, Благовещение, Лазаровден, Цветница, Великден и Гергьовден. Много от тях се пренасят и в града, тъй като жителите на селата от десетилетия намаляват. Днес българите все по-често съживяват интереса към своите празници, а отскоро ги отбелязват дори и в онлайн среда.

 

Баба Марта бързала

Три са месеците в българския фолклорен календар, които са персонифицирани – януари (Голям Сечко), февруари (Малък Сечко), март (Баба Марта). Баба Марта е названието на митически персонаж в българския фолклор с променлив характер. Смята, се че тя “идва” на първи март. През целия месец се извършват обреди за гонене на гадини. Правят се гадания, свързани с някои прелетни птици. Самият обичай за връзване на мартеници е познат както в България, така и в Молдова, Гърция, Албания, Македония, Сърбия и Румъния. 

 

Благовещение или Кукувден – празнуваме благата вест и се пазим от самодиви

Този празник е сравнително непознат за по-младото поколение в България. Той е част от Великденския празничен цикъл с постоянна дата. Празник е на всички християни, независимо към кой клон на Църквата принадлежат. Това е денят, в който според Библията Архангел Гавраил донася на Дева Мария вестта, че тя ще роди Исус Христос. На 25 март всъщност отбелязваме заедно два празника – християнския празник Благовещение и фолклорния празник Благовец. 

 

Народните поверия гласят, че след този ден всеки трябва да излиза от къщи сит и с пари в джоба, защото в случай, че го закука кукувицата, ще бъде през цялата година сит и с пари. На празника Благовец кукувицата се обажда за първи път след зимата – доказателство, че пролетта е дошла. Ето защо, по-старото название на празника в някои райони е именно “Кукувден”. Повечето обредни песни, изпълнявани на този празник, са свързани със символиката на кукувицата.

 

Празникът Благовец носи със себе си и магични нотки. Според едно старо народно поверие, на този ден в изворите, реките и горските поляни се завръщат “вечно младите моми на българския фолклор” – т. нар. самодиви. Песните съдържат и нотка на предупреждение – ако някой навлезе в кътче на самодива, тя може да го отнесе от човешкия свят. Разказват се приказно-поетични случки с моми, които били погубени от самодивите, защото не са послушали предупреждението. Този ден е пример, че при смяната на сезоните, народните вярвания изразяват скритите страхове на хората от природните сили. Българите от векове се прекланят пред майката природа – пример за това са обичаи като тези за измолване на дъжд –  “герман” и “пеперуда”.

 

Лазаровден: когато девойките се превръщат в моми

Ако трябва да се определи кой празник е апотеозът на пролетта в българския фолклорен календар, то това определено е Лазаровден. Лазаровден няма постоянна дата, подобно на Великден и Цветница. Свързва се с библейската фигура Лазар, когото Исус Христос възкресява на четвъртия ден след погребението му, като благодарност за неговото гостоприемство.

 

Изключително важна част от празника е обичая “лазаруване”. Изпълнява се само от момичета и жени. Освен, че е изключително красив със своите песни и благопожелания за берекет, той е свързан и с преминаването на младата девойка към мома, която вече може да се омъжи. Смята се, че която девойка не е лазарувала, тя няма да си намери съпруг.

 

Лазаруването си остава популярен обичай и до днес, като се практикува в модерна версия в много детски градини, читалища и училища, желаещи да съхранят традицията. 

 

 

Цветница (Връбница), карнавалът на пролетните цветя

Празнува се в неделята след Лазаровден. Посветен е на тържественото посрещане на Исус Христос в Йерусалим с маслинови и лаврови клонки. На този ден вярващите носят в ръце клонки и пролетни цветя. На сутринта над портите на всяка къща се закичват венчета от върбови клонки, които предпазват от зло и от неплодородие.

 

Важен за този ден е обичаят “кумичене”, който също се изпълнява само от момичета и се провежда само на река.  В него вземат участие всички моми, които са лазарували на предишния ден. Кумиченето става с кукла под формата на обреден хляб или с венец от върба. 

 

Великден

Възкресение Христово се смята за най-светлият християнски празник. Според българските обичаи, задължително трябва да присъстват три компонента на празничната трапеза – боядисани яйца (в някои случаи те са “писани” по стара българска традиция), козунак и ястия с агнешко месо. Интересна е символиката на яйцето като цяло – в миналото се е асоциирало с Вселената, а след възникването на християнството започва да се свързва с раждането на човека. Яде се агнешко месо, тъй като Исус Христос е представян като Божи агнец и агнето се свързва с неговата смърт.

 

Великден от векове е  почитан от българите. Доказателство за това е статия във вестник „Реч“ от 1912 година, в която се описва как София се готви за посрещането на Великден: „С един трескав и суетен шум столицата посреща празника на най-великия учител на човечеството Исус Христос. Улиците са препълнени с мъже и жени, които бързат да довършат своите покупки за Великден. И през тия дни животът на столицата е съсредоточен, като че ли само из улиците „Леге“ и „Търговска“. В другите краища усиленият темп на настроението, идващо от предпразничните дни, почти не се чувства. Всички бързат към тия улици, за да излязат от тях с грижливо свит пакет. И по лицата на всички се чете една по-голяма радост, отколкото в обикновените дни на столичния живот. “

 

Днес Великден се е превърнал в културна симбиоза между празника според българските фолклорни традиции и  католическите обичаи на страните от Западна Европа. Пример за това е “изместването” на агнето като символ от този на великденския заек. 

 

Гергьовден, празникът на храбростта

Празникът на Св. Георги Победоносец e едновременно  Ден на храбростта и Ден на българската армия от съвременна гледна точка. Според народните вярвания Свети Георги и Свети Димитър са братя близнаци, между които е поделена годината. Смята се, че от Гергьовден до Димитровден е нейната лятна половина, а от Димитровден до Гергьовден – зимната. Така на 6-ти май се поставя началото на новата стопанска година. Затова на празника се спазват много обичаи, свързани със земеделието, скотовъдството и здравето. На трапезата отново присъства обредното агне. Много често празникът не е чак толкова семеен (като Великден), колкото “общ” за дадена общност от хора. Интересен и красив е обичаят, свързан с връзването на гергьовденски люлки, които са символ на младежката любов, здраве и красота. Песните, които се пеят на празника, имат жизнерадостен и закачливо-любовен характер. Може да се твърди, че в този празник преоблада фолклорната, а не религиозната атмосфера.

 

Спасовден и Русалска неделя: поклон пред смъртта, но и надежда за здраве и живот

Четиридесет дни след Възкресение Христово се отбелязва църковният празник Възнесение Господне, който се пада винаги в четвъртък и е последният от седемте Велики четвъртъка. Според библейските представи след смъртта и Възкресението си Христос се среща с учениците си в продължение на четиридесет дни, за да им разказва за Божието царство. На четиридесетия ден  се качва на Елеонския хълм пред очите на своите ученици и Богородица се възнася на небето, с което приключва своя земен път.

 

В българския празничен календар Спасовден е един от празниците, свързани с “култа към мъртвите”. На този ден според поверието се „прибират“ душите на покойниците, които са „на свобода“ от първия Велики четвъртък. По тази причина в съботата след празника се отбелязва Спасовската (Черешова) задушница.

 

Най-разпространеният обичай по повод Спасовден е “ходене на росен” (предимно в Източна България). Вярва се, че в нощта срещу Спасовден цъфти лековитата билка росен, която т. нар. русалии излизат да берат, за да се закичат. Срещу празника болни хора и бездетни жени отиват да преспят в гори и ливади, където расте росен. На сутринта стават и по това, което има в паницата или по кърпата, гадаят за това, което ги очаква. Зеленото листо от росен е знак за оздравяване, а сухата шумка или пръст – за смърт. Болният се измива с вода от паницата, а остатъка изпива с надеждата да оздравее.

 

Следобед на Спасовден на мегдана се играят „спасовски“ хора, които са само под съпровода на песни – без музикални инструменти. В източните райони на страната момите са хващат на тези хора, облечени в дрехи, взети от млади булки. Според вярването, това ще осигури омъжването им до следващия Спасовден.

 

Един от характерните обичаи за Русалската неделя, изпълняван основно в Северозападна България, са т.нар. русалски игри. Те нямат нищо общо с т.нар. “русалки”, а с русалиите. Участници в обичая са млади мъже, наречени русалии, които ходят в дружини, съставени от нечетен брой хора с един главен водач, наречен “ватафин”. 

 

Ватафинът получава званието си по наследство по мъжка линия. Той избира русалиите в дружината си по физически качества, психическа устойчивост и способност да пазят тайна. Русалските дружини ходят през цялата седмица и играят навсякъде. Малцина са чували за тях тъй като те предпочитат да запазят информацията за своите корени, вярвания и ритуали обвита в тайнственост. Интересен факт е, че Българската църква никога не е отричала русалиите и техните езически практики, а напротив – в повечето случаи ги е покровителствала. 


Фолклорът като призвание

 

Доц. Д-р Велислава Донева е преподавател по литературознание и фолклор в РУ “Ангел Кънчев”. Разговаряхме с нея за наблюденията й върху българското общество в двете й роли – като преподавател по фолклор и като съвременник на промените в духовен план в България.

 

Смятате ли, че интересът към фолклора расте или намалява?

 

Фолклорът е традиция, творчество, интуиция, вдъхновение, мъдрост, неписана история за съдбата българска. Наравно с езика е основанието на всеки един да каже „Аз съм българин!”. Младият човек носи генотипа на своите деди и в различна степен възприема и осмисля народната култура. Последните години традицията стана модерна – особено в областта на танцовото изкуство. Нароиха се школи по народни танци, в които „тропкат” много млади хора. С разцвета на народните танци синусоидата към фолклора видимо се качва. Това е начин за приобщаване – не връщане към традициите от времето на газените лампи, а превеждането им в контекста на съвременността. Това означава традицията да се доближи до младите, а те да я разбират и да я приемат като своя.

 

През последните години, патриотизмът е в подем. Как се отразява това на отношението към фолклорните традиции?

 

Може да звучи парадоксално, но дори и чалга периодът в масовата култура по свой начин, индиректно, също допринася за популяризиране на фолклора.Всичко това се отпечатва върху интереса на младите към него. От тях зависи да търсят и знаят, да имат очи за вечните неща и уши за далечни гласове. Така поколенията усещат красотата и мъдростта на фолклора, гордеят се с него и го ценят, а не го мисля за нещо остаряло, мъртво, някак примитивно и селско. Добре е да си припомняме и следния факт: когато е трябвало да се реши коя единствена песен от фолклора на народите по света да бъде изпратена със спътника „Вояджър” към евентуалните ни събратя по разум във Вселената, изборът се спрял на българската народна песен „Излел и Дельо хайдутин” с гласа на Валя Балканска.

 

Какво ни носи фолкорът?

 

Фолклорът ни дава специален рецептор за улавяне на радостта – рядка изразителна дарба да се радваме на света, на близките, на приятелите, на неумиращото слово и вечно възкръсващата природа.

Пролетта ни дава усещането- надежда, че сме започнали да се изкачваме от дъното на пандемичния кладенец. Усещането, че не живеем свойски в своя свят, като че ли сме на чуждо място, поражда желанието да се приберем час по-скоро в нашата си къща – живот. И още повече вярваме, че животът има толкова много красиви тайни, образи, послания, които ние все още не сме разбрали докрая. Затова трябва да го живеем с надежда и смисъл.

 

Снимки: Личен архив, Pexels, Pixabay

Михаела

Михаела

Казвам се Михаела Георгиева. Завършила съм АЕГ "Гео Милев" в град Русе и съм студентка със специалност "Български език и история". Интересувам се от литература, журналистика, история, български фолклор и съвременно образование. Предпочитам темите, свързани с културата "в" и "извън" България. Журналистиката за мен е начин на погледна на нещата от един малко по-различен ъгъл и да бъда по-скоро неутрален наблюдател, отколкото пристрастен автор (какъвто съм в литературно отношение). Бих казала, че двете гледни точки са еднакво обогатяващи!
Михаела