Снимка: Pixabay

Между християнството и езичеството: българските пролетни празници и обичаи

Светът днес безспорно е много по-различен от този, който всички познаваха само допреди малко повече от година. Пандемията от COVID-19 не само създаде множество нови проблеми, но задълбочи и съществуващите преди това. България не е изключение. Наред с всички политически, икономически, социални, образователни и емоционални предизвикателства, сякаш мнозина от нас забравиха, че дойде пролетта. 

 

А тя винаги е имала особено място във фолклорния българския календар, тъй като се смята не само за ново начало, но и за време с голяма смислово натоварена обредност. Затрудненото пътуване и ограниченията може и да причиняват много неудобства, но едно е сигурно – пандемията създаде неочаквана възможност за българите да опознаят собствената си страна с нейните завладяващи потайности и традиции. Предлагаме ви да започнете опознавателната обиколка на България с една разходка сред най-красивите български празници и фоклорни обичаи, които ни поднася пролетният сезон. 

 

Когато Християнството срещне езичеството

 

Българите векове изповядват едно специфично “езическо християнство”. Затова много от празниците у нас имат древен езически произход и въпреки това добре се вписват в християнските догми. Най-известните и в същото време най-старите пролетни празненства са Баба Марта, Благовещение, Лазаровден, Цветница, Великден и Гергьовден. Много от тях се пренасят и в града, тъй като жителите на селата от десетилетия намаляват. Днес българите все по-често съживяват интереса към своите празници, а отскоро ги отбелязват дори и в онлайн среда.

 

Баба Марта бързала

Три са месеците в българския фолклорен календар, които са персонифицирани – януари (Голям Сечко), февруари (Малък Сечко), март (Баба Марта). Баба Марта е названието на митически персонаж в българския фолклор с променлив характер. Смята, се че тя “идва” на първи март. През целия месец се извършват обреди за гонене на гадини. Правят се гадания, свързани с някои прелетни птици. Самият обичай за връзване на мартеници е познат както в България, така и в Молдова, Гърция, Албания, Македония, Сърбия и Румъния. 

 

Благовещение или Кукувден – празнуваме благата вест и се пазим от самодиви

Този празник е сравнително непознат за по-младото поколение в България. Той е част от Великденския празничен цикъл с постоянна дата. Празник е на всички християни, независимо към кой клон на Църквата принадлежат. Това е денят, в който според Библията Архангел Гавраил донася на Дева Мария вестта, че тя ще роди Исус Христос. На 25 март всъщност отбелязваме заедно два празника – християнския празник Благовещение и фолклорния празник Благовец. 

 

Народните поверия гласят, че след този ден всеки трябва да излиза от къщи сит и с пари в джоба, защото в случай, че го закука кукувицата, ще бъде през цялата година сит и с пари. На празника Благовец кукувицата се обажда за първи път след зимата – доказателство, че пролетта е дошла. Ето защо, по-старото название на празника в някои райони е именно “Кукувден”. Повечето обредни песни, изпълнявани на този празник, са свързани със символиката на кукувицата.

 

Празникът Благовец носи със себе си и магични нотки. Според едно старо народно поверие, на този ден в изворите, реките и горските поляни се завръщат “вечно младите моми на българския фолклор” – т. нар. самодиви. Песните съдържат и нотка на предупреждение – ако някой навлезе в кътче на самодива, тя може да го отнесе от човешкия свят. Разказват се приказно-поетични случки с моми, които били погубени от самодивите, защото не са послушали предупреждението. Този ден е пример, че при смяната на сезоните, народните вярвания изразяват скритите страхове на хората от природните сили. Българите от векове се прекланят пред майката природа – пример за това са обичаи като тези за измолване на дъжд –  “герман” и “пеперуда”.

 

Лазаровден: когато девойките се превръщат в моми

Ако трябва да се определи кой празник е апотеозът на пролетта в българския фолклорен календар, то това определено е Лазаровден. Лазаровден няма постоянна дата, подобно на Великден и Цветница. Свързва се с библейската фигура Лазар, когото Исус Христос възкресява на четвъртия ден след погребението му, като благодарност за неговото гостоприемство.

 

Изключително важна част от празника е обичая “лазаруване”. Изпълнява се само от момичета и жени. Освен, че е изключително красив със своите песни и благопожелания за берекет, той е свързан и с преминаването на младата девойка към мома, която вече може да се омъжи. Смята се, че която девойка не е лазарувала, тя няма да си намери съпруг.

 

Лазаруването си остава популярен обичай и до днес, като се практикува в модерна версия в много детски градини, читалища и училища, желаещи да съхранят традицията. 

 

 

Цветница (Връбница), карнавалът на пролетните цветя

Празнува се в неделята след Лазаровден. Посветен е на тържественото посрещане на Исус Христос в Йерусалим с маслинови и лаврови клонки. На този ден вярващите носят в ръце клонки и пролетни цветя. На сутринта над портите на всяка къща се закичват венчета от върбови клонки, които предпазват от зло и от неплодородие.

 

Важен за този ден е обичаят “кумичене”, който също се изпълнява само от момичета и се провежда само на река.  В него вземат участие всички моми, които са лазарували на предишния ден. Кумиченето става с кукла под формата на обреден хляб или с венец от върба. 

 

Великден

Възкресение Христово се смята за най-светлият християнски празник. Според българските обичаи, задължително трябва да присъстват три компонента на празничната трапеза – боядисани яйца (в някои случаи те са “писани” по стара българска традиция), козунак и ястия с агнешко месо. Интересна е символиката на яйцето като цяло – в миналото се е асоциирало с Вселената, а след възникването на християнството започва да се свързва с раждането на човека. Яде се агнешко месо, тъй като Исус Христос е представян като Божи агнец и агнето се свързва с неговата смърт.

 

Великден от векове е  почитан от българите. Доказателство за това е статия във вестник „Реч“ от 1912 година, в която се описва как София се готви за посрещането на Великден: „С един трескав и суетен шум столицата посреща празника на най-великия учител на човечеството Исус Христос. Улиците са препълнени с мъже и жени, които бързат да довършат своите покупки за Великден. И през тия дни животът на столицата е съсредоточен, като че ли само из улиците „Леге“ и „Търговска“. В другите краища усиленият темп на настроението, идващо от предпразничните дни, почти не се чувства. Всички бързат към тия улици, за да излязат от тях с грижливо свит пакет. И по лицата на всички се чете една по-голяма радост, отколкото в обикновените дни на столичния живот. “

 

Днес Великден се е превърнал в културна симбиоза между празника според българските фолклорни традиции и  католическите обичаи на страните от Западна Европа. Пример за това е “изместването” на агнето като символ от този на великденския заек. 

 

Гергьовден, празникът на храбростта

Празникът на Св. Георги Победоносец e едновременно  Ден на храбростта и Ден на българската армия от съвременна гледна точка. Според народните вярвания Свети Георги и Свети Димитър са братя близнаци, между които е поделена годината. Смята се, че от Гергьовден до Димитровден е нейната лятна половина, а от Димитровден до Гергьовден – зимната. Така на 6-ти май се поставя началото на новата стопанска година. Затова на празника се спазват много обичаи, свързани със земеделието, скотовъдството и здравето. На трапезата отново присъства обредното агне. Много често празникът не е чак толкова семеен (като Великден), колкото “общ” за дадена общност от хора. Интересен и красив е обичаят, свързан с връзването на гергьовденски люлки, които са символ на младежката любов, здраве и красота. Песните, които се пеят на празника, имат жизнерадостен и закачливо-любовен характер. Може да се твърди, че в този празник преоблада фолклорната, а не религиозната атмосфера.

 

Спасовден и Русалска неделя: поклон пред смъртта, но и надежда за здраве и живот

Четиридесет дни след Възкресение Христово се отбелязва църковният празник Възнесение Господне, който се пада винаги в четвъртък и е последният от седемте Велики четвъртъка. Според библейските представи след смъртта и Възкресението си Христос се среща с учениците си в продължение на четиридесет дни, за да им разказва за Божието царство. На четиридесетия ден  се качва на Елеонския хълм пред очите на своите ученици и Богородица се възнася на небето, с което приключва своя земен път.

 

В българския празничен календар Спасовден е един от празниците, свързани с “култа към мъртвите”. На този ден според поверието се „прибират“ душите на покойниците, които са „на свобода“ от първия Велики четвъртък. По тази причина в съботата след празника се отбелязва Спасовската (Черешова) задушница.

 

Най-разпространеният обичай по повод Спасовден е “ходене на росен” (предимно в Източна България). Вярва се, че в нощта срещу Спасовден цъфти лековитата билка росен, която т. нар. русалии излизат да берат, за да се закичат. Срещу празника болни хора и бездетни жени отиват да преспят в гори и ливади, където расте росен. На сутринта стават и по това, което има в паницата или по кърпата, гадаят за това, което ги очаква. Зеленото листо от росен е знак за оздравяване, а сухата шумка или пръст – за смърт. Болният се измива с вода от паницата, а остатъка изпива с надеждата да оздравее.

 

Следобед на Спасовден на мегдана се играят „спасовски“ хора, които са само под съпровода на песни – без музикални инструменти. В източните райони на страната момите са хващат на тези хора, облечени в дрехи, взети от млади булки. Според вярването, това ще осигури омъжването им до следващия Спасовден.

 

Един от характерните обичаи за Русалската неделя, изпълняван основно в Северозападна България, са т.нар. русалски игри. Те нямат нищо общо с т.нар. “русалки”, а с русалиите. Участници в обичая са млади мъже, наречени русалии, които ходят в дружини, съставени от нечетен брой хора с един главен водач, наречен “ватафин”. 

 

Ватафинът получава званието си по наследство по мъжка линия. Той избира русалиите в дружината си по физически качества, психическа устойчивост и способност да пазят тайна. Русалските дружини ходят през цялата седмица и играят навсякъде. Малцина са чували за тях тъй като те предпочитат да запазят информацията за своите корени, вярвания и ритуали обвита в тайнственост. Интересен факт е, че Българската църква никога не е отричала русалиите и техните езически практики, а напротив – в повечето случаи ги е покровителствала. 

 

Снимки: Личен архив, Pexels, Pixabay

Михаела

Михаела

Казвам се Михаела Георгиева. Завършила съм АЕГ "Гео Милев" в град Русе и съм студентка със специалност "Български език и история". Интересувам се от литература, журналистика, история, български фолклор и съвременно образование. Предпочитам темите, свързани с културата "в" и "извън" България. Журналистиката за мен е начин на погледна на нещата от един малко по-различен ъгъл и да бъда по-скоро неутрален наблюдател, отколкото пристрастен автор (какъвто съм в литературно отношение). Бих казала, че двете гледни точки са еднакво обогатяващи!
Михаела