“Гори един огън вътре в теб и те движи напред. Ако усещаш този огън, тогава ти си подходящ за нашата професия”

Светослав Иванов е сред водещите журналисти в България. Той е водещ на публицистичното предаване “120 минути”, което се излъчва по bTV всяка неделя. Срещам се с него в нюзрума на медията през седмицата, когато тече подготовката за следващото издание на предаването. Все още е сряда и подготовката на обзорното предаване не е толкова трескава. Обсъждат се гости, репортажи и най-актуалните новини. И макар работата да не е малко, Светослав Иванов отделя време за sCOOl Media, за да ни разкаже как се подготвя за тези два часа ефир, какво е за него журналистиката и какви са били първите му стъпки в професията.

Кога решихте, че искате да вървите по стъпките на журналистиката?

Много често се е налагало да отговарям на този въпрос и винаги съм споделял, че всъщност в началото не си давах сметка, че искам да вървя по стъпките на журналистиката. По-скоро основният мотив беше емоцията, която ражда словото. Когато за първи път прочетох разказите на Йордан Йовков. Това стана в гимназията. И тогава си казах: „Боже, колко талантлив трябва да е един писател, за да каже толкова много неща с толкова малко думи по толкова силен начин”. И тогава всъщност желанието да бъда журналист се зароди заради любовта към писаното слово. Но аз не завърших телевизионна журналистика. Във Факултета по журналистика в СУ избрах профил радио, защото радиото се доближава именно до това усещане за въздействие на словото. Там използваш гласа си. Няма нищо по важно в човешката комуникация от гласа на един човек.

Вие сте започнали кариерата си в Дарик Радио. Кое предпочитате – радиото или телевизията?

Много е различно. Радиото беше безценно в началото на моя път именно с това, че те учи как да работиш с гласа си, как да се изразяваш ясно, високо, без да имаш картина, която да покажеш. Защото в телевизията картината подкрепя думите – или по-точно, думите подкрепят картината. Тук действа един закон – не можеш ли да го покажеш, не го казваш. Това важи особено за новинарските репортажи, но в публицистиката е малко по-различно. Тогава можеш да анализираш, да коментираш, ти и твоите гости.

А коя е любимата Ви част от професията?

Много са. Знаеш ли как усещаш дали всъщност това е твоята професия? Благодарение на вътрешния гъдел. То е малко като в любовта. Гори един огън вътре в теб и те движи напред. Ако усещаш този огън, тогава ти си подходящ за нашата професия, ако имаш някакъв друг мотив, например да бъдеш известен, или си мислиш, че можеш да спечелиш много пари, отговорът е не и не. Защото колкото и известен да е един журналист, това не  е славата на един актьор или филмова звезда, на един спортист или на един певец. Журналистите нямат такъв тип слава. Те не могат да изявяват себе си като звезди. И не трябва. Един журналист е журналист именно заради вътрешния огън. А по отношение на парите – още в началото, тъй като си говорихме за радиото, Мария Цанкова, която тогава беше главен редактор на Дарик Радио, ми каза: „Трябва да мине много, много време, за да може да изкарваш дори пари, с които да покриваш ежедневните си нужди”. Така, че и парите не са правилен мотив. Само вътрешният огън.

А коя е най-трудната част от професията Ви?

В днешния свят са много. Виждаш колко забързано е времето в момента. Всичко се случва на живо и това променя представата ни за времето и пространството. Събития, които са се случили преди седмица, изглеждат като преди месец. Събития преди месец вече изглеждат като преди цяла година. Това е един много бърз вихър, в който ти непрекъснато, мога да кажа, че си в епицентъра на този вихър. Живеем в ерата и на фалшивите новини и ще видиш, Мария, че медиите ще влагат все повече ресурс и време за опровергаване на фалшиви новини. Има огромни екипи, които правят това в BBC или в големите световни агенции като Reuters. Те се занимават с това – опровергаване на фалшивите новини, проверка на фактите, защото това е големият бич на днешното време.

Разкажете ни за Вашия първи телевизионен репортаж.

Аз дойдох от радиото в момент, в който бях направил един много ключов за мен журналистически експеримент. Заминах за Ирак, сам, и направих серия от репортажи, които тук бяха публикувани в някои от големите издания, списания. Като цяло този проект привлече много внимание.

Tова се случи през 2007 г. Първият ми голям материал в bTV беше свързан с едно пътуване до Лондон, където се срещнах с двама души, които много рядко допускаха медии до себе си. Това беше Ахмед Захаев, обвинен от Русия като основен организатор на заложническата трагедия “Норд-Ост” по време на мюзикъла “Норд-Ост” в Москва през 2002 г.  Другият човек беше бившият служител в протокола на иракския президент Саддам Хюсеин, който беше избягал в Лондон. Това бяха две ексклузивни интервюта, които представих в един филм, който тогава се казваше „Бегълци в Лондон“. Като цяло Лондон е свързан с много от документалните ми филми. Това е много интересен град. Това е най-големият европейски мегаполис, в който се срещат много невероятни и неочаквани истории. Там се роди и филмът „Полумесец в короната“ – за ислямистките движения в Лондон, който беше награден с „Робер Шуман“ на Европейската комисия.

Защо избрахте точно ситуацията в Близкия изток за фокус на много от вашите материали?

Защото през миналото десетилетие това беше зоната в света, която не спираше да гори. И знаеш ли, най-тъжното е, че тя продължава да гори след толкова много години. Но фокусът се премести. Няма чуждестранни журналисти в Сирия в момента, ние фактически не знаем какво се случва там. Няма чуждестранни журналисти в Африка. Големите медии затвориха дори кореспондентските си бюра. В момента много неща се промениха – начинът, по който информацията достига до нас и до нашите зрители. Светът е много по-бърз.

Ако допреди няколко години например имаше време да провериш Х на брой истории и сюжетни линии, сега времевият прозорец е много по-скъсен и изисква много повече усилия. Когато през 2001 г. на 1 октомври влязох във Факултета по журналистика в първи курс, само 20 дни преди това, се случи 11 септември 2001 г. След това последваха войните първо в Афганистан, след това в Ирак, две години по-късно, и погледът на света беше насочен натам. А и все пак това е люлката на нашата цивилизация, не го забравяй. Там са първите градове. Там започва цивилизацията.

Вие сте били през 2011 в Демократична Република Конго и сте отразявали изборите. Какво беше усещането тогава? Кой спомен Ви е най-ярък?

Конго е държавата с най-големи залежи на тантал. Това е минералът, който се използва за производството на полупроводници. Материал от ключово значение за света. Това е огромна държава с огромно население, в която милиони са загубили живота си заради гражданска война. Държава, разкъсвана по време на Студената война между лагерите на Изтока и Запада. Тази държава се опитваше да стъпи на краката си. И просто беше интересно да се наблюдава как работи демокрацията на такова много различно от Европа или Азия, или Близкия Изток място. Тогава направих един документален филм „Особености на африканската демокрация“.

Какви бяха особеностите?

Особеностите бяха много. Дори в часовете след края на изборния ден загинаха няколко десетки души в столицата Киншаса, защото имаше сблъсъци. Но това е още едно доказателство, че където и да се намират хората по света, искат да се чувстват свободни. Много от тях искат да вземат живота и съдбата си в своите ръце – нещо, което заслужава уважение и подкрепа.

Вие събрахте ваши истории в книгата  „Там, където загинаха дърветата“? Какво е посланието й?

Посланието е, че хората, където и да се раждат, много си приличат. Децата навсякъде са едни и същи. Нещо като платно, на което през годините може да бъде нарисувана най-красивата картина, но и платно, което може да бъде изцапано с мъката, с липсата на надежда. Заглавието идва от Афганистан и от Светите земи около Израел и Палестина. Бях чел в романите на Халед Хосейни, че Кабул е много зелен град.

И когато отидох там, установих, че няма никаква зеленина, нямаше дървета. И попитах местните хора: „Къде са дърветата?“. И те казаха: „След 30 години войни със себе си и с чужди нашественици…“. Тъй като зимите там са много тежки, дърветата постепенно са били изсечени за огрев. И тогава вадеха коренищата от земята в опит да ги горят, за да се топлят. Когато влязох в Палестина през Йордания, тогава видях изсечени огромни масиви маслинови гори от съображения за сигурност, за да не се крият снайперисти там, които да стрелят по колите, преминаващи по пътя. Затова заглавието е „Там, където загинаха дърветата“.

Да се върнем в наши дни. Как се роди идеята за предаването „120 минути“?

Всъщност идеята аз да правя предаването не беше моя. Тя беше на Люба Ризова, която тогава управляваше нашия нюзрум. Тя е създателката на нашия нюзрум. Един ден тя ме повика и каза: „Светльо, искаш ли да пробваме да направим предаване? Защото според мен bTV има нужда от подобен тип предаване, което да е пречупено през твоя поглед.“ Вече предаването продължава да живее 10 сезона.

Как подготвяте един епизод към днешна дата?

С много мислене и много разговори вътре в екипа. Малко е като в спорта, Мария. Когато приключи едно издание на предаването в 19:00 в неделя, ти излизаш от ефир с мисълта, че сякаш нищо не се е случило, и трябва да започнеш да мислиш веднага за следващото предаване.

Някои от гостите каним доста по-рано, тъй като ние много внимателно ги подбираме, искаме те да са интересни за хората, да ги накарат да се замислят, да носят авторитет, да им дадат по-различна перспектива и гледна точка. Някои от гостите мислят в продължение на месеци. Например чаках главния прокурор на Европейския съюз Лара Кьовеши две години, докато дойде в студиото. Други интервюта се организират в седмици. Марин Николов прави разследвания, които понякога отнемат месеци преди да ги излъчим. На Стоян Георгиев също понякога му се налага да работи върху един от специалните му репортажи по две-три седмици. Но винаги има място за най-актуалните теми и събития, които ние представяме, и те не могат да се планират предварително просто защото не ги знаем.

Кое Ви подтикна да стартирате коментара на водещия?

Това е популярна телевизионна и журналистическа форма от 60-те и 70-те години първо в САЩ, но винаги е била актуална в радиото. Аз започнах в Дарик. Когато започвах, имаше коментарната рубрика „Точно в един“. Всеки ден в 13:00 часа някой от колегите коментираше най-актуалното събитие. Много ми хареса като концепция. Казвам ти го честно. Аз, стартирайки „120 минути“, изпитах необходимостта да споделя със зрителите своя анализ, своя коментар и своя поглед върху събитията, като по този начин не го пренасям и не се опитвам да го налагам на гостите си след това, защото би било непрофесионално.

Освен предаването, вие водите и изборните студия по bTV.

Това вече е изключително отборна игра с колегите, защото тези студия са по 8-10 часа. Свързани са с труда на много, много хора. И аз като водещ винаги знам, че трябва да дам най-доброто от себе си, за да може труда на колегите – нашите редактори, нашите продуценти, да стигне по най-добрия начин до хората, защото имам щастието да работя със страхотни професионалисти и в такава ситуация си наистина длъжен да дадеш всичко от себе си, за да може отборът – отборът, подчертавам тази дума, да свърши своята работа по най-добрия и по най-професионалния начин.

Защо според Вас медиите се наричат четвърта власт?

Защото те са четвъртата власт. Медиите имат една основна и голяма роля – да са коректив, да са коректив на властта и винаги на страната на обществото. Но, това се случва само в общества с работеща съдебна система. Защото никога не трябва да забравяме, Мария, че един журналист не е прокурор и един журналист не е съдия. Четвъртата власт работи като четвърта власт само тогава, когато останалите три власти са независими една от друга. Защото винаги съдебната власт трябва да даде следствието от резултата на един журналистически труд. Представи си разследване, в което има разкрития за корупция, за присвояване, за злоупотреба с власт. Такива разследвания имаше толкова много през годините. И то не само по bTV, по много български медии. И те не предизвикаха реакция на съдебната власт или тя ги покри. Това е проблемът. Къса се връзката. Къса се нишката. И много често много хора се объркват и си казват: „Не, журналистите не свършиха своята работа“. Не, напротив, те свършиха своята работа. Но те не са съдии и прокурори. Журналистическият труд е донякъде. След това работата трябва да си свършат останалите власти. Аз поне така смятам.

И тогава как изглежда във Вашите очи перфектният журналист, добрият журналист?

Не бих използвал думата перфектният журналист, защото никой не е перфектен. Добрият журналист за мен е добър човек. Добрият журналист е личност. Добрият журналист не се притеснява да заявява на глас своето мнение. Добрият журналист работи винаги на страната на хората. Така бих ти отговорил.

А как си обяснявате 71-вото място в тазгодишната класация на „Репортери без граници“ на България?

Ами знаеш ли, много съм говорил по този въпрос и в предаването „120 минути“. Писал съм коментари на водещия на тази тема, разговарял съм с представители на „Репортери без граници“, с колеги. Това е много дълга тема. Ще се опитам да ти синтезирам накратко какво мисля. С развитието на новите технологии медиите бяха изправени до стената. Много от медиите бяха на ръба на финансов колапс. Бизнес моделите им бяха ударени от промяната в начина, по който се рекламира например, говорейки за частните медии. За да оцелеят, много медии спряха да бъдат медии. Ще ти кажа така – те се превърнаха в нещо друго.

Други пък бяха купени от хора, които не ги придобиха, за да правят медиен бизнес по правилата, а ги превърнаха в допълнение на основния им бизнес. Следователно по този начин те спряха да бъдат медии. Никога не забравяй, че живеем във времена, в които дори издания като списание “Тайм” – това легендарно списание, беше продадено за 190 милиона долара! И Слава Богу на човек, който хареса това списание – създателя на софтуерната компания “Сейлсфорс”. Той реши да го съхрани такова каквото е. Този тренд е  много по-голям от България. Например ако погледнеш последната класация, ще видиш, че Гърция вече е зад нас. Там рязко се влошава медийната атмосфера точно по тези причини. Унгария – там ситуацията е много по-лоша от България,  Малта. Словакия. Това е един голям и всеобхватен процес в целия ни регион, но в крайна сметка всяка медия, която уважава себе си, и всеки журналист, който работи по правилата, продължава да го прави, продължава да работи. Защото има нещо много по-ценно. Най-ценният капитал за една медия е доверието, а в днешния свят е много ясно видимо кой как работи. Видимо е, не смяташ ли?

Да. Все пак вярвате ли, че България може да се изкачи още по-напред?

Точно преди 10 години бях в ООН, където ме бяха поканили да говоря за медийната свобода в България. Тогава бяхме на четиридесет и някое място. Тогава за всички нас беше много драматичен момент. Мислехме си, че наистина е срамно да си на 46-то място по свобода на словото например. Аз смятам, че България може да се изкачи напред в тази класация. Но, знаеш ли, това не може да се случи без обществото, защото в момента информацията си проправя път през много канали, много манипулатори се борят за нашите умове и емоции, и дори имат възможност да го правят през социалните мрежи. Това още повече ожесточава настроенията на част от обществото срещу медиите.

Това се случи в САЩ през 2016 г., когато се стигна до там, че журналисти от CNN и New York Times ходиха на събития с охрана. Част от обществото беше толкова много насъскано от тогавашния американски президент Доналд Тръмп срещу медиите. Наричаше ги мейнстрийм медиите, лъжци и прочее. Това е позната позиция за света, това, което някои политици тук се опитват да направят, но в крайна сметка, освен до разделение и насъскване на хората, това не води до нещо градивно. Това показва опитът. Не знам дали България ще се изкачи още в тази класация, но се надявам това да се случи. Аз съм оптимист, защото знам, че в България има много качествени журналисти, които вършат своята работа със сърце, с душа и са на страната на обществото. Те са в радиото, те са в телевизиите, те са в изданията. Разбира се, има и такива, които не могат да се нарекат журналисти. Те само си мислят, че са журналисти, без да са такива, но тях не искам да ги коментирам. Аз не съм човек, който смята, че може да казва на хората какво да мислят. Напротив. Ако чрез работата си караме хората да се замислят, това вече е голям принос.

А за финал, какво бихте казали на младите журналисти, които искат да се развиват в България?

Бих им казал две неща. Усещате ли, че носите този вътрешен огън, това е вашата професия. Когато гледате на света през екрана на смартфона, знаете, че той има две камери – една, която е към вашето лице, и друга, през която може да погледнете към света. Ако усетите, че гледате на света повече през голямата камера, а не селфи камерата, тогава това е вашата професия. И никога не забравяйте, че истинските истории са тези, които се случват около вас, а не на вас. Това е.

• За автора
• Последни публикации

Мария Христова

Здравейте! Казвам се Мария Христова и съм ученичка в 22 СЕУ „Георги С. Раковски“. Уча испански и английски език. Любим ми е испанският, затова желая да използвам този език в професията си. Винаги съм обичала да пиша и да участвам в конкурси, на някои от които съм била и награждавана. Като малка измислях приказки и стихчета, а сега се насочвам към публицистиката. Харесва ми да опознавам различни социално-политически теми и мисля, че журналистиката би ми дала прекрасни възможности. Мечтая да събудя по-голяма активност в обществото и всеки българин да почувства значимостта си в него.

Последни публикации от Мария Христова (виж всички)

• Изгубен потенциал: България и Румъния се борят да задържат учениците в училище - 28.03.2025
• Напиши какво е демокрацията за теб - 14.06.2024
• Магията на „Светът на Мария“ - 22.01.2024