ИВЕТ АТАНАСОВА

Сгушено край бреговете на Дунав, в Калипетрово, времето сякаш тече по-бавно. Разходката по тесните улици на едно от най-големите села в България с население от над 4000 души разкрива картини от друго време – боси дечица тичат по разнебитените тротоари, коленете им са ожулени, но лицата – с огромни и по-важното искрени усмивки. В сянката на току-що разлистилите се дървета са насядали и бабите, които през ваканциите се грижат за внуците, докато родителите им работят в града.

Жените късат сладки, сочни сливи направо от дървото и ги събират в престилките си, без дори да ги мият. Децата веднага спират играта и оформят кръг – всеки бърка в захабената, на места на кръпки престилка, взема си по плодче или две и се връща обратно да играе. Плодът е част от живота на децата без дори и те да го подозират и след време той ще бъде този, който ще ги върне обратно в детските им години.

Спомените

„Споменът… няма по-силно от това – да знаеш, че си ял нещо… Вкусовата памет никога няма да изчезне,” разказва 77-годишният Жеко Димитров, който някога засадил в двора си най-разпространената слива в Добруджанския район – Мръсковата. “Можем да се затворим в старостта си на тия години, всеки според битието и миналото си, но в основата остава това, което сме хапвали. Като си хапнал нещо хубаво, вкусно, и сега особено на тази възраст си даваш сметка, че е било качествено… Още като си говорим, и си спомням вкуса на тази слива. И като се върнеш назад, си спомняш толкова неща – с радост, с умиление.“

Допреди пет години Димитров отглеждал две плодородни сливови дървета във вилата, построена върху лозето на дядо му, но по стечение на обстоятелствата му се наложило да продаде парцела. Един от най-ярките му спомени от детството е как заедно с дядо си е изкачвал стръмния калипетренски баир, за да отиде в двора срещу Добруджанската къща – там, където се намирала къщата на Мръсковите, прочут род в селото с облагородяването на овошки.

Като дете Димитров често ходел в тази част на селото. Добруджанската къща била на баба му и дядо му, а прадядо му я построил още през 1935 година. Там, сред спомени и разкази, слушал с любопитство как се отглежда Мръсковата слива. На 17 години засажда първото си дръвче в градината на родителите си, което бележи началото на дългогодишна връзка с този специален сорт. Помни ясно първите години: как младото дръвче едва се е държало изправено под тежестта на плодовете. През влажни лета сливите ставали месести, но по-малко на брой, а в сухите години – по-дребни, но с наситен вкус и аромат.

„Даже си спомням още първата година – тя не беше много висока, ама беше отрупана с хубави едри сливи. Сега като се сещам, чак ми става мъчно, че нямам вече такава слива…“

В близкото до Калипетрово село Айдемир живее 85-годишната Златка Димитрова, която не е родом от този край. Родена в предбалканския град Луковит, по време на социалистическия режим Димитрова е разпределена като учителка в силистренското село Ситово. Там среща и бъдещия си съпруг – „кметското синче“, както го нарича с усмивка. След години се преместват в Айдемир. Изграждат къща с голям двор, където и те, подобно на местните, отглеждат сливово дърво.

„Докато още строяхме къщата, една от съседките ни, която ни помагаше ми каза:

„Абе, Злате, защо не си засадите една Калипетровска слива?`,” разказва Димитрова. “Отиде до тях за малко и ми донесе коджак, пълен с едни едри плодове, сигурно колкото кайсия. Бяха още с пръст от градината, ама ние, тогава на строежа нямахме чешма. Забърсахме ги с едно влажно парцалче и хапнахме… Сладки, сочни, с костилка, дето сама излиза. И тогава реших – ще си засадим!“

Малко след построяването на къщата засажда първото си дръвче, признавайки, че освен вкуса е била привлечена и от лесното ѝ отглеждане. От 1988 г. до днес в двора ѝ растат две афъзки, които се отрупват още от средата на юни.

Но какво всъщност е известно за пътя, по който тази малка плодова съкровищница е стигнала до градината, и в последвие масата, на всеки?

Най-разпространената в Североизточния край на България е Калипетровската червена афъзка, чиито корени могат да се проследят назад през годините чак до земите на Молдова. Този сорт е рожба на любовта към земята, на човешкото постоянство и на случайните, но щастливи обрати на съдбата.

Историята

Невероятната история на сливата започва още през съдбовната за цяла България година — 1878 г., в малкото селце Калопетре, днес известно като Калипетрово. В добруджанското село земеделието е силно развито и почти всички жители припечелват прехраната си с честен труд на нивите. В скромното семейство на Мръскови се ражда първият им син — Александър Петров Мръсков. От малък той проявява интерес към растенията, наблюдавайки старите майстори-овощари, докато работят. През бурните години след Освобождението завършва местното светско начално училище, но не продължава образованието си. Вместо това се посвещава на своето влечение — овощарството — занаят, с който малцина се захващали тогава. Училища за този занаят нямало, знанията били оскъдни, всичко, на което разчита, били старите книги, наблюденията си и упоритите опити. Постоянните неуспехи обаче не го обезкуражават, напротив, карат го да се стреми още по-усърдно и да не се отказва при всяка спънка.

Усилията му били внезапно прекъснати през 1919 г., когато след загубата на Първата световна война България подписва Ньойския договор и отстъпва Южна Добруджа на Румъния. Заради това стотици са прогонени от родните си места, а спомените за разказите на неговите деди все още живеят във внука на Александър, който носи същото име:

„Гоненията са били жестоки. Всички са били прибрани. Наше село е останало пусто, спасили са се само пет-шест човека, които са се укривали в мазетата и горите“, разказва той.

Принудителното изселване обезлюдява Калипетрово, а надеждите за завръщане били почти изчезнали. Семейството на Александър е сред многото, които са депортирани в района на Молдова, далеч от родните си земи, са принудени да започнат живота си отначало. Но съдбата има други намерения — те се завръщат в родното село почти десетилетие по-късно. Александър си спомня разказите на дядо си:

“На път обратно към България вижда една слива. И то не каква да е, а едра, голяма, месеста. Бил много гладен и отхапал от нея, ама тя била много вкусна. Тогава решил да си откърши едно клонче, за да го облагороди тук.”

С времето паметта за сорта на дръвчето се изгубва и никой не си спомня точния му произход. Когато се връщат в родното си място, градинарят използва местна дива джанка за подложка. Имал е само един опит, едно-единствено клонче от чуждестранния вид да присади правилно на дивата подложка, и с благоприятно съвпадение новата слива се прихваща успешно. По този начин се дава началото на един нов сорт.

В началото той е запазен само в рамките на семейството, а земеделските задължения вземат връх над хобито на Александър, причинявайки временен застой в развитието му. Единствените, които опитвали сливата, били близките му, които били пленени от вкуса ѝ.

Преломният момент настъпва след сватбата на втория му син. По спомени на Александър:

„Дядо ми си беше доста сприхав човек. По време на жътва сватът му го помолил да мине у тях и да ашладиса две-три дръвчета, за да си имат и те от тая слива. Като отишъл обаче, се оказало, че човекът всъщност иска да му облагороди цялата градина. Дядо се ядосал, но понеже бяха роднини, не могъл да откаже. Облагородил всичко, а градината била доста по-голяма и от тази на Мръскови. После сватът му започнал да бере плодове и да черпи хора, та славата на сливата се разнесла бързо из цялото село. И оттогава всички й казват „Алексова слива“, а не „Мръскова“.”

С течение на времето, най-малкият син на Александър — Никола — наследява занаята и продължава да пресажда дръвчета в техния двор, който става основен източник за онзи сладък и сочен сорт. Оттогава плодът става известен като „Мръскова слива“, гордост за рода и за селото. През годините популярността ѝ се разпространява из цялото село и до края на тридесетте години почти няма двор без две-три дръвчета от този вид.

През 1934 г., когато Калипетрово все още е под румънска власт, най-големият син на Александър, Петър, заминава за международно изложение в Букурещ, носейки със себе си изобретението на баща си. Новият сорт слива бързо привлича вниманието и печели одобрението на журито, а като признание за постигнатото Петър получава почетна грамота. Когато се връща в селото, той носи доказателство, че делото на баща му е признато извън пределите на родината.

След 1948 г., с идването на социалистическата власт, в Силистренския край започва масово отглеждане и подбор на плодни дървета. По спомени на Александър, син на Никола: „Това трябва да се е случило по социализма. Аз бях на 7-8, значи около 1950 г. В двора ни дойде директорът на агрономната опитна станция в Силистра. Казваше се Георгиев, също беше и главен агроном там. Той беше леко куц с десния крак и дойде в двора, и взе около десет сливи, за да ги тестват в станцията.“

Макар и да не е включен в официалните списъци като държавен стандарт, сливата е призната като местен сорт — Калипетровска червена афъзка, пазителка на местната земеделска традиция.

Следват десетилетия на разпространение на този сорт, като качествата му, устойчивост на болести и студ, ранно узряване и обилна реколта, го правят много търсен. Под ръководството на ТКЗС, разсадници в Силистренско и Добричко го развъждали масово, а още в крайните години на 60-те години сортът дори и е фигурирал сред списъците от най-препоръчвани растения за отглеждане в Североизточна България.

Занаятът е поддържан жив от рода Мръскови, които не спират да облагородяват дръвчета и така запазват традицията. Имало е момент, когато тя била на ръба да изчезне — макар че сортът щял да се запази в разсадниците, автентичният източник е бил на път да угасне. Когато средният син на Никола, Александър, се отказва от овощарството, разпилян между работата на нивата и лозарството, съдбата на традицията изглеждала несигурна. Но неговият син Николай я съхранява, като се посвещава изцяло на занаята и до днес в неговия двор могат да се открият дръвчета, които са облагородени и пазят връзката между миналото и настоящето.

Днес Златка Димитрова се връща към спомените за детството на внуците си. Когато били малки, обичали да се събират под сливата с други хлапета от махалата. Събирали клони, за да строят „заслони“.

“Там, под гъстата сянка на дървото, беше хладничко, особено в жегите. Често викаха и други деца, които минаваха покрай двора, да влязат в тяхното малко „заслонче“. Играеха и се радваха на най-простите неща, на тези малки моменти, които сега разбирам колко ценни са били”, разказва Димитрова. “Сливата беше тяхното място и въпреки че тогава не знаеха, тези игри под нея оставиха спомени, които ще са с тях цял живот.“