Войната в Украйна провокира разделение в българското общество и разпали тлеещи вражди между хората. Докато политиците спореха каква подкрепа да получи Украйна от нас: хуманитарна или военна, в социалните мрежи се водеха словесни битки как страната ни да посрещне бежанците. Изобилието от негативни коментари поставя под въпрос нашата солидарност и съпричастност, нашата преданост към ценностите на демокрацията и мира.

Фейсбук беше взривен от идеята за финансовата помощ от 40 лв. за всички, които са приютили бежанци. Това се превърна може би в най-популярната тема, свързана с войната. „Защо не дадем тези пари на пенсионерите?“, „На правителството не му пука за бедните?“, „ЕС ще ни върне ли тези пари?“, „А сигурно ли е, че хотелиерите ще взимат тези пари, за да приютят бежанците? Не им ли ги дават директно на тях?“, „Какво лицемерие?!? Защо не посрещнахме така бежанците от Близкия Изток?“. 

Това са част от въпросите, около които течеше виртуалният дебат. В реалните разговори обаче рядко се натъкваме на негативни коментари. Повечето българи смятат, че трябва да подадем ръка на изпадналите в беда украинци, за което свидетелстват и последните социологически проучвания.  Това потвърждават и две украинки, за които България е втора родина. С тях разговаря Теодора Димитрова, ученичка от 8 клас на ПМПГ „Св. св. Климент Охридски“ в Монтана. 

Българското гостоприемство не е само мит

“Вече 33 години живея в България. Когато дойдох тук през 1989 година, бях със смесени чувства – от милионния Харков, където следвах, в малката Монтана”, казва Наталия Ценкова, която е украинка и инженер по образование. Тя споделя, че била посрещната с топлота и доброта, с разбиране и подкрепа. За Наталия е обидно, че сега някои българи смятат, че украинците сами са си виновни за случващото се в страната им.

„Бедата показва кой е истинският ти приятел.“,  твърди Наталия. Тя се радва, че има такива тук, в България. 

Инна Иванова, родом от Украйна, която също живее в Монтана от три десетилетия, също споделя, че е била посрещната с у нас с одобрение и уважение. 

Същевременно обаче, тя не е учудена от негативните реакции на част от обществото спрямо украинските бежанци. 

 „Не ме изненада особено нищо, тъй като добре познавам манталитета. Съвсем друг въпрос е кой какъв мироглед има. Когато човекът е широко скроен, за него няма значение на кого, при какви условия и защо помага на бежанците. Говоря за хората в нужда, за истинските бежанци, нуждаещите се във временна закрила и покрив над главата си, за да спасят децата си”, посочва тя. 

Украинката споделя, че е избрала своя път: „предпочитам да действам, без да пиша безсмислени коментари, без да чета агресивни безкрайни коментари. Предпочитам да участвам в демонстрация за мир, вместо в агресивни протести против войната”.

Кошмарът на войната у дома

Наталия Ценкова признава, че войната в Украйна я е заварила неподготвена психически, но всеки ден от началото ѝ тя намира подкрепящи и поддържащи думи за близките си, които още са там. Никой от тях не е вярвал, че такова нещо може да се случи.

В първите дни на бомбардировките около Харков семейството на леля ѝ се крие в мазето, спят са облечени и обути, за да могат бързо да напуснат жилището си при въздушна тревога. До последно те не са искат да оставят дома си. За съжаление, бомбардировките по цивилни граждани в населените места около Харков се увеличават и на 6 април семейството й бива евакуирано. Хората се страхуват да съобщават местата, в които се евакуират и да потеглят на път, защото автобусите и колите се обстрелват по най-жестокия начин. 

Инна Иванова е категорична, че за всички нормални хора войната е нещо, което не бива да се случва под никакъв претекст. Близките ѝ в Украйна искат единствено мирно небе и край на загубата на невинни жертви.