На този ден преди четири години руският президент Владимир Путин напада Украйна и така започва най-големият военен конфликт в Европа след края на Втората световна война. След месеци на преговори за мир между Украйна и Русия с посредничеството на САЩ двете страни са далеч от спиране на бойните действия. Въпреки това през последната година Москва продължава масираните атака над страната и в резултат много украински домове са без електричество и отопление в най-студените зимни месеци. Броят на загиналите цивилни украинци продължава да расте.
Данните за пострадали и жертви са разнопосочни. По оценка на американския Център за стратегически и международни изследвания убитите украинци са 140 000, а загиналите руснаци са 325 000 от февруари 2022 г. насам.
По данни на Агенцията на ООН за бежанците над 5 млн. украинци са избягали от войната и са намерили убежище в други европейски страни. Тетяна Маланчук е една от тях и вече близо четири години живее в България със семейството си.
Украинското село Олександривка се намира в Херсонска област в южната част на страната и е дом на приблизително 2500 души. По думите на Тетяна Маланчук в западната част на селото живописен път разделя солено езеро и прилежащата тясна ивица суша от синята шир на Черно море. За Тетяна това място е специално – тя обича да прекарва време около водата и да съзерцава залезите, които са „безумно великолепни“.
„Това беше най-красивото място в цялото село и най-любимото ми място в целия свят“, казва Тетяна. Тя е само на 14 години, когато селото ѝ е окупирано от руснаците през март 2022 г.
Скоро след това красотата на мястото бавно отстъпва пред ужасите на войната. Пътят се оказва един от малкото маршрути за евакуация. Но руските части разполагат контролно-пропускателен пункт и по думите на Тетяна убиват много от жителите, които се опитват да избягат.
„Сега този път се нарича Пътят на смъртта“, обясни Тетяна. „Любимото ми място в света се нарича Пътят на смъртта и това е много страшно“.
Първоначално Тетяна и семейството ѝ се крият в мазето на къщата. Разполагат с малко консерви зимнина и вода, но запасите им не стигат за дълго. Когато водата свършва, започват да пият сока от бурканите с кисели краставички. Навън руските бомбардировки не спират. В дома им няма нито ток, нито вода, а дните и нощите се сливат в едно. Тетяна губи представа за времето.
„Не знаехме дали Украйна все още съществува. Не знаехме дали нашата територия е окупирана, дали Украйна вече не е част Русия или нещо друго. Нямахме никаква информация“, разказа момичето.
Въпреки липсата на информация как се развива ходът на войната, семейството взема решение да избяга. Дядото ѝ ги откарва до град Николаев, откъдето вземат автобус до Одеса, а оттам с такси стигат до границата с Молдова.
„Освен документите, нямахме нито пари, нито дрехи. Взех и моето зайче играчка, което изплетох само няколко часа преди войната да започне. Това бяха всички вещи, които взех от вкъщи.“
В Кишинев, столицата на Молдова, прекарват няколко дни в бежански център, за да съберат сили след дългото пътуване.
„Успях да си взема душ за първи път от 20 дни, представете си! Имах възможност да се преоблека, ядох нормална храна, чувствах се толкова щастлива и спах в легло“, спомня си Тетяна.
От центъра им съобщават, че организират транспорт до България. „Майка ми каза: „Добре, това е добре. Нека отидем там, по-далеч от Украйна“, казва Тетяна. Така през април 2022 г. Тетяна пристига в България заедно с майка си, по-голямата си сестра и синьото зайче Крош.
В началото момичето трудно се адаптира към новата среда, още повече, че не говори нито български, нито английски. „Беше доста стресиращо преживяване за мен и през първите две години буквално не излизах с никого. Просто си стоях вкъщи и учех“, разказва тя.
Постепенно (и с помощта на психолог) осъзнава, че страда от посттравматично стресово разстройство вследствие на войната – психично състояние, което възниква след преживяването на травматично събитие и често се изразява в повишена тревожност, натрапчиви спомени или кошмари. Момичето посещава психотерапевт, за да се справи с последствията от войната, а същевременно учи усилено български и английски. По съвет на терапевта търси начини да излезе от зоната си на комфорт и затова започва занимания с танци и йога, които ѝ помагат да се справи в трудните моменти.
„Това ме заземява, събужда ме, помага ми да заспя, когато имам тежко безсъние и кошмари. Не помня кога за последно съм спала без да сънувам войната. Трудно ми е да заспя дори с лекарства. Наистина се опитвам, а йогата много ми помага“, казва момичето.
Отнема ѝ доста време, за да преодолее болезнените спомени от началото на конфликта. Фразата, която ѝ дава сили, гласи: „Нациите не умират от инфаркти. Първо им бива отнет езикът“.
„До миналата година почти не съм говорила за войната. Но тази фраза наистина ми помогна да разбера, че е важно да говориш. Цитатът не е непременно за езика – той е за способността да говориш, за смелостта да споделиш историята си, смелостта да бъдеш честен“, казва тя.
Преди две години участва в международно състезание със съвместен проект на Украинската академия на науките и заедно с екипа си печели първо място. Оттогава продължава да работи по проучвания, свързани с космоса, за NASA.
Сега Тетяна е вече на 18 години и следва паралелно в два университета – „Европейски науки“ в Американския университет в Благоевград и дистанционно „Бизнес администрация и науки“ в Украинско-американския университет „Конкордия“.
Въпреки че тя успява да започне нов живот в България, не минава и ден, без да мисли за войната в родината си.
„Нямахме представа, че селата ще се превърнат в център на войната“, казва Тетяна. „За съжаление, нашето село се оказа на фронтовата линия“, казва Тетяна. По информация на украински медии 90% от сградите в селото са разрушени. За последните четири години много от жителите на Олександривка са загинали, включително доста от съучениците на момичето. „Аз не съм по-добра от тях, просто извадих късмет“, добавя тя.
„Осъзнах, че трябва да правя колкото се може повече, трябва просто да правя всичко, което мога, защото някой не е имал късмета да остане жив, а аз съм жива и здрава.“
„Имам всички възможности да уча, да работя и да правя всичко възможно, защото знам, че това е нещото, което трябва да направя, нещото, което ме приближава до хората, като мечтите на онези хора, които не са имали късмета да оцелеят и аз се опитвам да уча за тях, опитвам се да живея за тях“, споделя Тетяна. „Живея три живота едновременно, защото знам, че не мога да си позволя да си пропилея живота“.
Тя признава, че живее с постоянно чувства на вина. „Това чувство на вина ме мотивира да не забравям за какво съм тук и колко много трябва да направя.“
Понякога ѝ се струва, че тя се страхува повече за приятелите и семейството си, отколкото те самите. Тя казва, че това е така, защото въпреки че е трудно постоянно да си под обстрел, се адаптираш и войната става част от живота ти.
„Хората работят, хората живеят, хората обичат…, хората обичат! Дори в тежки условия.
По коледните празниците Тетяна поздравява роднини и приятели, а те ѝ пишат, че се крият в бомбоубежище, защото Украйна е обект на масирани атаки. Тя не намира друг адекватен отговор освен: „Съжалявам, много съжалявам“.
Тетяна е разочарована, че много медии не отразяват какво се случва в селата, където според нея се проявяват най-големите жестокости на войната. Според нея много от съпротивата и силата на обикновените хора остават извън медийните прожектори. Дава за пример как жителите на град Лвов са използвали цветни ледени тухли, за да построят иглу през януари месец след обилен снеговалеж.
Същевременно Тетяна осъзнава, че не всеки иска да продължи да слуша за войната.
„Знам, че всички са уморени. Чужденците също са уморени да слушат за Украйна и вече не говорят за това. И ги разбирам – те имат своя собствен живот. Но, за съжаление, и украинците са уморени, само че ние нямаме шанс да избягаме, нямаме шанс да забравим тази война. Единственото, което ни остава, е просто да продължим напред, да се опитаме да бъдем силни.“
Тетяна мечтае да се върне обратно в Украйна, след като войната приключи, за да помогне при възстановяването на страната си.
„Знам, че Украйна има нужда от мен, знам, че Украйна има нужда от украинци. Тук съм, за да науча нещо ново, за да мога да направя страната си по-добра и определено ще се върна в Украйна, това е моята цел, това е моята визия, това е моята мечта“, казва тя.
- „Живея три живота едновременно“ - 24.02.2026
- „Думите могат да убиват“ – родители съдят TikTok за смъртта на детето им - 20.01.2025
- Те загубиха живота си в името на професията - 22.11.2024
