Неда Пенева

Тишина, поляни, прохлада, звънчета и зелено. Пет думи, които описват едно прекрасно място. Вървим по пътя, водещ към село Желъдово, а около нас се простират Родопите. Зелени хълмове, купи със сено, в далечината се чува мученето на крави. Срещаме двама мъже, поздравяваме ги, а те ни отвръщат с: „Добре дошли!“.

Малко по малко навлизаме в селото. Виждат се първите дворове и къщи.

Срещаме възрастен мъж. Махва ни с ръка:

– Къде е колата ви? – пита.

Ние отговаряме, че сме я оставили малко по-нагоре по пътя.

Той се смее:

– Трябваше да слезете до средата на селото, там можехте да я оставите.

Но как иначе щяхме да се срещнем с него?

Тръгва с нас. Говорим си по пътя. Казва се Мехмед, един от постоянните жители на селото. Той, макар и да има роднини в Турция, никога не е ходил там. Въодушевява се когато разбира, че сме от Стара Загора. Помни времето, прекарано в казармата там, бирената фабрика, отбора по футбол. Забелязва камерата в ръцете на брат ми, усмихва се и му показва гущерче, бръмбар и мравуняк. Продължаваме. Срещаме още двама дядовци – седнали на пейка в двора, играят карти.

– Къде ви е колата? – питат и те.

Но как щяхме да се срещнем с тях, ако не я бяхме оставили горе?

Тук се разделяме с нашия нов приятел. Продължаваме. Три баби седят на пейка пред вратата на къща.

– Добре дошли! – поздравяват ни. – За къде сте тръгнали?

Ние отговаряме, че сме дошли да се запознаем с хората и да видим водопада Марф.

Излизаме от селото. Само зелени поляни наоколо, а кравите, чието мучене чуваме, си пасат кротко. Тръгваме по екопътеката към водопада.

Желъдово е малко родопско село, намиращо се в област Кърджали. Състои се от две части и общо от около 165 жители. В долната махала живеят десетина души и по време на нашата разходка ние успяхме да се срещнем с всички. По време на „Голямото преселване“ през 1989 г. повече от половината български турци от страната се изселват, от Желъдово – също. През последните години селото добива популярност заради пътя до водопада Марф.

Сега постоянни жители на селото са предимно възрастни хора, а младите се връщат през лятото и тогава селото отново се оживява. Тук се занимават с отглеждането на картофи и тютюн, приготвят се масло и извара и все още почти всяка къща си има кокошки и крави.

В селото няма нито магазин, нито училище или лекар. Два пъти на седмица – вторник и събота, им се носят провизии с камион. От него хората взимат каквото им е нужно.  За медицинска помощ пътуват до Джебел – най-близкия град и общински център.

Тази година зимата е била студена – три пъти е падал сняг и на няколко пъти са губили крави заради вълците. Животът тук не е лесен, но си винаги посрещнат с усмивка. 

Със затоплянето на времето постепенно си идват и младите хора от Турция и селото вече не е толкова празно. Садят се чушки, пече се хляб, къщите се отварят, дворовете се пълнят и така – до зимата. Стигаме до водопада. По това време на годината той е пълноводен – макар и не особено висок, гледката е впечатляваща. Сядам на един камък и се заглеждам в отблясъците, които играят върху повърхността. Скалите наоколо имат жълтеникав оттенък и затова водата в езерцето, образувано под падащата струя, изглежда почти златиста. Грохотът заглушава всичко наоколо. Усещам по лицето си пръските – хладина, спокойствие са думите, които описват това място. Реката, от която се образува водопадът, дава началото си от самото Желъдово и е дълга около три-четири километра. А пътеката, по която стигнахме дотук, всъщност е старият път между селата Желъдово и Ридино – днес превърнат в екомаршрут.

Връщаме се към селото. Отново минаваме през гората, пресичаме пътя на реката два пъти, докато стигнем пак до полетата. Кравите вече ги няма — прибрали са се на сянка за горещите часове на деня. Вървим по пътя към селото, когато под едно дърво виждаме възрастен мъж — гледа кравите. Поздравяваме го и питаме дали можем да седнем за малко при него.

Казва се Шабан — един от постоянните жители на Желъдово. Самият той е ходил няколко пъти в Турция при роднини, но не се е преместил, когато през 1989 г. България отваря границите за тези, които искат да се преместят в Турция. Питаме го дали си спомня онова време, дали много хора са си тръгнали от Желъдово.

„Общо 80 семейства имаше тука, долната махала и горната махала, сега нито едно дете няма.“

„Сменихме имената, нашите имена, после ни дадоха български имена, една нация искаха да стане, такъв закон излезе.“

Разказва ни как самият той е ходил в посолството, за да си вземе паспорт. Раздавали са им номера и ги викали, когато им дойде редът.

„3700 беше моя номер, ще чакаш вика, не може сега, да ти се обадиме, чакаме, чакаме, още чакаме“ — смее се. Питаме го дали е искал тогава да замине за Турция. Той казва, че не е имал късмет, а и децата му са били малки — щяло е да бъде трудно да се преместят. Само година преди това бил завършил строежа на къщата си, изцяло каменна, в която живее и до днес. Хората с двойно гражданство сега си идват тук лятото, споделя, сеят пипер, картофи и после пак си отиват. По онова време всеки, който е тръгвал за Турция, е продавал къщата си, за да може да започне живота си там.

„Колко хора тука големи къщи продадоха без пари — 5000, 6000 лв. продадоха, когато отидоха. Които дойдоха пак — отново къща правят тука. Който не е дал тогава, на готова къща идва.“

Спомня си онези години, когато селото е било пълно.

„На село преди деца, хора — калабалък беше много.“

Питаме го как живеят сега. Сутрин денят започва с грижа за животните, закусват към десет, след което тръгват към нивите — при картофите. Сега, по обяд, седи на сянка, гледа кравите и планината, а после отново ще иде на полето до вечерта. Вечерят и денят започва отначало. Хората са малко, но задружни — помагат си, а понякога има и поводи за веселба. Когато има сватба, минават през всяка къща, за да поканят лично гостите, а празникът продължава до късно. Роднините пак се събират и когато се роди бебе — първо отиват само жените, а после всеки от семейството дава пари за новороденото.

Говорим си така близо час. Накрая си казваме сбогом с обещание да се видим отново, някой ден. Тук времето тече по-бавно. Имаш чувството, че си в съвсем различен свят — всичките грижи и тревоги остават на заден план, и потъваш в красотата на пейзажа около теб и в добротата на хората.

На тръгване от селото срещаме отново Мехмед, който ни посрещна.

„Ще се върнете ли пак?“ — пита.

Как бихме могли да не се върнем?

Сега има само една дума, с която мога да опиша това прекрасно място: дом.

На връщане към Стара Загора спираме и в Джебел. Там имаме среща с фотографа, благодарение на когото Желъдово се посещава повече през последните години. „Аз съм големия виновник, може да се каже“. Казва се Рейхан Ферад. Влизайки в студиото му виждаме снимки на събития и пейзажи, около Кърджали. „Искам да предам цялата красота която има тука, около Джебел, Кърджали и дори мога да кажа цяла България“. Разказва ни как през 2018 г. за първи път е снимал водопада Марф заедно с приятел. Тогава пътят, по който ние минахме днес, го е нямало. „След време кметът на село Устрен и кметът на Желъдово, когато видяха, че идват много хора, че има голям поток от хора, направиха пътя. Те хората дори почнаха да се губят по баирите, нямаше път, те долу-горе се ориентираха по водопада“.

Водопадът, споделя, трябва да се посещава април-май, тогава е най- красив и пълноводен. Ако ли не: „Просто 20 души от селото събирате, с по една кофа и пускат водата за 20 секунди, каквото снимаш, снимаш“, шегува се той. По пътя към Джебел има няколко автобусни спирки с негови снимки на забележителности около града. „Да, тези фотографии са мои, това са забележителности, които ги имаме около Джебел, идеята беше изцяло на кмета на общината. Той подмени старите спирки и ми каза: „Дай да направим нещо с тези фотографии“. Поговорихме си, направихме предварителен проект, всичко и най-накрая решихме. Те са, ако не се лъжа, седем спирки и по три забележителности на всяка спирка.“ Любимото му място е крепостта Устра. „Оттам, от крепост Устра, това което се вижда, аз отникъде не съм го виждал… Изкачиш ли се до там, в радиус от 50 км, по права линия, всичко може да се види: Кулата, Снежанка, планините, всичко се вижда, уникално място.“

И така, пътешествието ни завършва и въпреки предразсъдъците, които се създават на база материала в училищата, въпреки че тези хора може да живеят далеч от света, техният начин на живот и топлината, с която ни приеха, остават нещо, което винаги ще помня.