Филмът, който прикова вниманието на зрителите на Бургаския международен фестивал

Автор: Велислава Корабова

Море, заснето с любопитна, леко трепереща ръка. Тиквите на балкона на баба й, виждащи се в пролуката между кърпите на простора . Баба й, дядо й – съкровената й връзка с Бургас. Самият Бургас. Все топли кадри, уловени в маранята на живота: на фона на нейните размисли, записани далеч от дома, но заснети близо до сърцето. Посетителите на кинофестивала останаха очаровани от тази кратка меланхолия и продължиха да се питат: Какво искат от нас мъртвите?

Този въпрос поставя младата режисьорка Виктория Вълчева точно в 5 мин и 43 секунди, които приковаха почитателите на късометражното кино. Филмът бе показан по време на Бургаския филмов фестивал , който се провежда за 8-ма поредна година. Събитието приюти филми от Португалия, Франция, Сърбия и България. Една от вечерите беше посветена на морския град – зрителите се наслаждаваха на кино, заснето в Бургас или от бургаски режисьори. Точно тогава бе показан и филмът на Виктория Вълчева, която е родена в Бургас, но от дете живее в Англия. И това бе нейният начин да се завърне у дома.

Завръщане

Заедно с родителите си Виктория се премества в Англия, когато е на 11 години. Там завършва От 11-гдишна обаче не пропуска нито едно лято да се завърне у дома в родния Бургас. По време на едно такова завръщане прочита въпроса „Какво искат мъртвите от нас?“ на графит на плажа. Въпросът остава дълго в мислите й, за да се прероди в идея за филм.

Когато се връща в Англия, неин приятел кинематограф й дава стара филмова камера Bolex и Виктория е завладяна от носталгичността, която камерата излъчва. Точно тогава решава, че трябва да се върне у дома и с нея да заснеме спомени с баба си и дядо си. Създава и посвещава филма на връзката си с тях и с родината си.

Тя вижда страната си като пътуване към миналото, към детството си.

„Исках да снимам моменти с баба и дядо. Това беше по време на Ковид-19 и имаше притеснение някой да не се разболее. Периодът беше несигурен, но тъй като заминавах за България за други снимки, реших, че това е моментът да се пробвам да снимам“, спомня си тя.

Без ясна идея за сюжет, Виктория снима моменти от ежедневието си, оставя се сетивата й да я водят.  Фактът, че снима на лента и не може да види веднага какво е запечатала камерата, също й помогнало да се отдаде на случващото се. За заснемането на филма тя разполагала само с  4 ленти, с всяка от които може да заснеме 3 минути. От 12-те минути кадри на финала тя сглобява 5 минутен и 43-секунден филм, който сякаш е излязъл от сънищата й.

„Имам и много сънища  на тези места – на балкона с баба ми например. Все едно съм си снимала сънищата си. Отдъхнах си, когато приключих филма – имаше емоционално осъзнаване, и все пак продължавам да мисля над значението му“, казва Виктория.

Няма как да не я попитам „Какво искат мъртвите от нас?“

„Искат да погледнем върху нещата през техните очи – какво ние бихме искали от живите. Аз така си го представих, когато снимах със самата камера – тя е много интимна, все едно самите мъртви гледат от камерата и снимат – представих си го все едно те снимат следващите, които идват, затова е носталгично. Поетично-емоционално е, не толкова за обяснение – отворен въпрос“, казва Виктория.

С този филм тя вече участва и във фестивали като American Documentary and Animation Film Festival в Палм Спрингс, Калифорния (2023) и в Stroud Film Festival (2023)  – програма, организирана от лектори от Royal College of Art.

Виктория е категорична, че ще продължи да снима в България. Сред целите й е да намери продуцент в България и да продължи да пресъздава сценарии, свързани със семейството си. Тази тема особено я вълнува.

„Има млади хора, които се изявяват в чужбина, намират там пари и фондове, идват тук и снимат български истории. Имаме и ние да разкажем наши истории“.

Мечтата й е да създава филми, които са спонтанни, в които повече да усещаш, а не да ти е ясно всичко и да няма никаква изненада.

„Понякога дори да не съм гледала целия филм, веднага мога да разбера какво ще стане. Според мен много липсва във филмите сега някаква доза мистерия. Навсякъде, не само в България, и в Англия е така. Всичко се обяснява прекалено много, всичко сега е политически коректно. И това изтощава киното, изкуството. В изкуството не става въпрос за това, ние търсим нещо, намираме го, а колкото повече отговори, толкова повече въпроси. Защото животът не е такъв – никога не ти е ясно“, споделя младата режисьорка.

Любимият й режисьор е Андрей Тарковски. Казва, че във филмите му има магия. След негов филм имаш повече въпроси, отколкото отговори.

„И това ми харесва – кара ме след като гледам такъв филм, да гледам котките, да гледам хората как вървят и да се питам разни въпроси. Това е смисълът на киното, изкуството, каквото и да е“.

По думите е най-важно да се играе с въображението на зрителя. Той да търси, а не да получава наготово.

„Това липсва в момента – и с всичките неща, които имаме, никой не търси. Например докато бяхме малки и играехме, нямахме абсолютно нищо – играхме с листата. Те бяха салатка, пари… Въображението ти действаше непрекъснато. Сега имаме прекалено много и става много директно и лесно.“

Пристанище на киното

Бургаският международен филмов фестивал се проведе между 15 и 21 юли. Прожектирани бяха филми от Европа и Азия. Специален гост беше Теодор Ушев, който представи своя селекция от европейски анимационни филми. На 18-ти и 19-ти се проведоха майсторски класове по кинокритика с Елица Матеева, лектор във варненската школа „Братя Люмиер“. Фестивалът е с конкурсен характер – за пълнометражните филми отговаряше жури, начело с режисьора Виктор Божинов и младежко жури. За късометражните филми отговаряше жури с председател беше продуцентът Булут Рейханоглу.