fbpx

    Една седмица с каравани на Еразъм проект в Испания или защо да пътуваш е яко

    |

    Безкрайните дни и седмици в класната стая не са ми любими. Не защото намирам ходенето на училище за ненужно (може би до някаква степен, но това е тема за друг текст), а защото вярвам, че човек се развива само когато излиза от зоната си на комфорт.

     

    Щом усетя, че имам нужда от промяна или искам да изпитам нещо ново, аз тръгвам на път. И там някъде, между безкрайното лутане по летища и жп гари, тесни павирани улички и големи булеварди, между безбройните срещи с хора и техните вълнуващи истории, аз намирам себе си.

     

    Така се случи и този път. Събудих се в четири сутринта. Още потърквайки сънено очи, знаех, че е време за приключения. След малко повече от 12 часа щях да се намирам с група непознати на другия край на Европа. Беше ли ме страх от неизвестното? Да. Щях ли да се откажа заради това? Не.

     

    Дестинацията за днес беше Сантяго де Компостела, столица на автономната испанска провинция Галисия и крайна точка на известния дълъг 900 километра поклоннически път Камино де Сантяго.

     

    Два полета по-късно бях там. Пристигнахме късно вечерта и навсякъде беше пусто. Улиците – тесни и стръмни. Къщите – старинни. Градът беше пропит с история и това надничаше от всеки ъгъл. Причината да се намирам тук, беше участието ми в младежки обмен по програмата Еразъм+ на Европейския съюз.

     

    Този проект обаче беше необикновен. На него му приляга повече името „приключение“, отколкото „младежки обмен“. Как ви звучи да обикаляте с каравана в продължение на седмица градчета и села в северна Испания, докато снимате документален филм и разказвате своите приключенски истории на местните младежи?

     

    Вълнуващо, нали?

     

    Точно това щеше да ни се случи на общо 21-ма младежи от България, Испания, Гърция и Холандия. Добре дошли в EuroLibrary!

     

     

    Ден 1: Време е да станем отбор

     

    Утрото на 29-и септември донесе нова порция приключения. Получихме специална мисия. Групата ни беше разделена на отбори. На всеки от тях беше връчен запечатан плик, в който беше скрит малък предмет. Задачата беше да тръгнем по улиците на Сантяго де Компостела и да се опитаме да разменим предмета си за по-скъп. И така колкото пъти успеем до един момент, в който от една малка декоративна щипка за не повече от 5 цента в ръцете си държахме сувенирна керамична фигура на стойност, поне според eBay, 16 долара.

     

     

    Хората в центъра на града бяха изключително любезни и разбиращи премеждието ни  Някои от тях искрено се забавляваха, докато други ни приемаха като служители на организация, събираща дарения.

     

    Един час се шляехме из тесните павирани улички в центъра на Сантяго де Компостела. Навсякъде около нас имаше пилигрими (така наричат хората, които преминават през Камино де Сантяго или Пътя на Сантяго). Тях ще ги познаете лесно по големите и пръскащи се по шевовете раници, но най-вече по мидата, завързана на видно място с червен конец.

     

    Тя е един от символите на 900-километровия Камино де Сантяго. Има различни теории откъде произлиза. Според една от тях в миналото пилигримите са използвали мидата, за да пият вода от извори и потоци.

     

    Разхождайки се из централните улички на града и разменяйки щипка за молив, молив за химикал, химикал за сапун и сапун за вече познатата ви керамична сувенирна статуя, се озовахме пред символа на града. Катедралата „Свети Яков“.

     

     

    Внушително високата барокова сграда е последната точка за поклонниците по Камино де Сантяго. От там те поемат към различни точки на света. За по-малко от час на площада пред църквата срещнахме хора от САЩ, Канада, Германия и други страни.

     

    Към обяд се събрахме с останалите отбори, за да разберем с какво всеки от тях беше успял да се сдобие. Детска играчка, антикварна книга и… ДВА чифта чорапи.

     

    Мисията беше успешна! Станахме един отбор.

     

    Ден 2: Добре дошли в новия ни дом!

     

    Прекарахме нощта в хостел в Сантяго де Компостела, който се оказа католически младежки център. Това беше последната ни вечер на топло и меко легло.  Време беше да се отправим към новия си дом за следващите четири дни.

     

    Събудихме се рано сутринта. Росата още не се беше вдигнала, а гъстите облаци – скрили, за да отстъпят път на така известното испанско жарко слънце. Тръгнахме.

     

    Стръмните и тесни павирани улици на Сантяго де Компостела придобиват вид на вертикален планински склон, когато по тях тътриш куфар, а на гърба си нарамил тежка раница.

     

    „Завийте наляво“, „Продължете направо“, „Свийте надясно“ и 15 минути по-късно бяхме пред тях. Четири бели каравани, паркирани като в сцена от приключенски филм. Ние – актьорите – също влязохме в роля.

     

    Да бъдем приключенци ни отиваше. За всеки един от нас пътешествията са висша ценност. Разпръснахме се по караваните и тръгнахме. Отне ни време да осъзнаем, че всичко това се случва. Пътувахме с група непознати на хиляди километри от дома с каравани. Ако това не е излизане от зоната на комфорт, здраве му кажи.

     

    Музика, сладки приказки, бързосменящи се пейзажи и 15 минути по-късно кемперите спряха. „Добре дошли в Сигуейро“, се провикна едно момче от групата. Това бе малко провинциално градче, в което обикновено нищо не се случва. Не и в този ден. Защото младежите от EuroLibrary бяхме там.

     

     

    Идеята на проекта беше да посетим с кемперите няколко града и села, като се срещнем с местните младежи и им разкажем за възможностите за учене и пътуване, които имат като граждани на Европейския съюз. Правихме това чрез т.нар. „Човешка библиотека“ – интерактивен метод за разказване на истории.

     

    Всеки от участниците в проекта беше книга с предварително подбрана лична история. По време на събитията по места каним местните да разгледат нашия каталог с книги. Щом те си изберат някоя, „книгата“ сяда със своя „читател“ за един откровен и честен разговор за обмяна на опит и преживявания.

     

    Наоколо ситуацията приличаше на организиран хаос или както един от организаторите на проекта каза още при представянето си: „Ние ще бъдем като един малък цирк“. Повярвайте ми, наистина бяхме.

     

    Пристигнахме на централния площад. Триумфално и с финес. Както всичко в Сигуейро беше замръзнало и пусто, изведнъж на малкото площадче паркираха четири кемпера с общо 22-ма чужденци.

     

    И се започна. Вадене на винили. Опъване на шатра. Разгъване на столове. Разпъване на огромна настолна игра. На пръв поглед никой не знаеше какво се случва, но в същото време всеки се опитваше да помогне. Първата ни улична акция скоро щеше да започне.

     

    Малко след “официалното” откриване на уличната ни акция в Сигуейро дойдоха два класа ученици от местното училище. Разказвайки им за себе си и програмата Еразъм+ като възможност за трупане на безценен опит, техните очи засияха.

     

    Оказа се, че повечето от тях никога не са пътували извън Испания и за първи път чуват за възможности като Еразъм+. Обменът продължи с обяд в местно испанско заведение, където сервират традиционната за региона на Галисия супа с нахут.

     

    В Испания е типично хората да обядват късно. Друг белег на испанската кухня е, че всяка поръчана порция храна се поднася с връхче. Независимо дали си пожелал супа с нахут или паста, порцията винаги е като за двама.

     

    Друго нещо, което също опитахме в този ден, беше емпанада – солен пай с пълнеж, който в нашия случай беше риба тон. Превъзходно вкусна испанска храна, която задължително трябва да опитате.

     

    Денят вече беше към края си. Дойде време да съберем “цирка” и да се преместим на нашия битак за тази вечер – квартално междублоково пространство.

     

    Нощта превземаше деня. Започнахме да превръщаме караваните от просто превозно средство в същински спални. Размятаха се насам-натам одеала, възглавници и спални чували. Късметлиите, сред които и аз, си оправяха леглата, докато други трябваше първо да ги построят и след това да ги застлат с чаршаф. Но такъв е животът  на каравана. Все пак сме тук за приключения, нали така?!

     

    Ден 3 и 4: Историите, които ни променят

     

    Слънцето изгрява. Значи е време за нов ден и нова дестинация. Набързо закусихме на импровизирана шведска маса и потеглихме към Бетанзос – град с население от около 13,000 души, на който му предстоеше специален ден. Там заварихме гъмжащ от народ площад. Оказа се, че в същия ден се провежда месечния селски пазар. Наоколо се продаваше всичко, което може да си представите – от сладки изкушения през антики до дрехи.

     

     

    Някъде между всички тараби на испанските търговци ние опънахме своя “малък цирк”. Малко по малко хората започнаха да проявяват интерес към нас и причината четири каравани да са паркирани на главния градски площад. Не липсваха и минувачи, които, подлъгани от месечния пазар, се приближаваха към нас с въпроси за колко евро могат да си купят каравана. Те обаче бяха безценни, защото бяха наш дом.

     

     

    Следобед проведохме импровизиран флашмоб, демонстрирайки уменията си по китайското бойно изкуство тай чи. Срещата на жена от Бетанзос с личната история на една от участничките в проекта от Гърция беше най-емоционалното взаимодействие между читател и книга досега.

     

    В Бетанзос опитахме местния специалитет – тортия де патата или в превод омлет с картофи. Денят беше към своя край. Предстоеше следващият.

     

     

    Той ни отведе в Понтедуеме – град с размерите на Банско, разположен на само няколко километра от Атлантическия океан. Можехме да почувстваме свежия бриз. Циркът беше разпънат и хората започнаха да пристигат. През деня уличната ни акция беше посетена от няколко десетки деца и младежи. Гвоздеят в програмата за този ден обаче беше откриването на изложба, на която бяхме поканени.

     

    Зад нея стоят две млади момичета, които документират личните истории на поклонници по Камино де Сантяго. Интересно беше да осъзнаеш как всички хора споделят един и същи път, но всеки от тях е воден от различна цел – някои се опитват да преоткрият себе си, други искат да избягат от забързаното ежедневие, докато трети искат да отслабнат.

     

    Ако вече ви е интересно да научите повече за Камино де Сантиаго, препоръчвам да изгледате филма “The way” / “Пътят”.

     

    Ден 5: Океански вълнения

     

    Краят на нашето приключение наближаваше. След три изтощителни дни, в които посетихме три различни населени места, беше време за заслужена почивка. “Къде?”, ще попитате. На брега на Атлантическия океан.

     

    Кемперите потеглиха. След час дъхът ни се затаи. За повечето от нас, включително и за мен, това беше първи път на брега на океан. Гледката предизвикваше възхищение. Над двуметровите вълни се разбиваха в острите камъни около брега, образувайки пяна. Това, което очите ни видяха в този ден, не може да бъде описано То трябва да се преживее. Затова спирам с разказа дотук:

     

     

    Ден 6: Всяко хубаво нещо си има край

     

    Всеки последен ден на Еразъм+ проект е специален. Време за равносметка, време за последно сбогом. Винаги е много емоционално. Частта със сълзите за нас започна от предния ден, когато се разделихме с нашите къщи на колела. Те поеха своя път обратно към Сантяго де Компостела, откъдето ги бяхме наели. Предстоеше да прекараме последната си вечер в хотел във Ферол – един от големите градове в Галисия.

     

    Направи ми впечатление, че целият град е изрисуван с графити. Десетки, дори бих казъл хиляди, изящни произведения на изкуството са разположени върху фасадите на сградите, по оградите на къщите или върху уличните стълбове. Идилия.

     

     

    Последните си часове заедно посветихме на това да монтираме интрото на документалното видео, което видяхте в началото на този пътепис. Чувството да гледаш всички заснети кадри от една незабравима седмица беше магично и в същото време сантиментално. Пост-еразъм депресията започна да се оформя у всеки от нас. За тези, които са участвали в подобни проекти, това е твърде познато и често срещано състояние на духа и тялото.

     

    За Еразъм проектите е типично също да се събирате в кръг, така че всеки да има пряк контакт с останалите участници. Последното такова кръгче приключенците от проекта “Eurolibrary” сформирахме в полунощ. Един по един всеки сподели частица от себе си и своето преживяване. Сълзи не липсваха. Едно от най-големите приключения в живота ми досега завърши.

     

    Вместо сълзлив финал

     

    Трудно е да напуснеш зоната си на комфорт. Никой не е казвал, че ще бъде лесно. Но знай, че „след 20 години ще съжаляваш повече за това, което не си направил, отколкото за това, което си направил. Затова вдигни платната и отплавай от тихото пристанище. Улови попътния вятър. Търси. Мечтай. Откривай.“ – Марк Твен.

     

     

    Кристиян Юлзари

    Най-новото

    Път към звездите: Катрин, която ще учи астрофизика в Йейл

    Катрин Маринова е възпитаничка на Американския колеж в София. От малка обича да наблюдава звездите и да научава повече за...

    “Ако вярваш в дългия процес, нещо ще се случи”: Как група тийнейджъри се борят с пластмасата в Тайланд

     „Ако вярваш в дългия процес, нещо ще се случи“, споделя Нисай Чалвали, докато играе с пръстите си. Той е на...

    Топ 10 на най-популярните материали на sCOOLMedia през 2022 г.

    Краят на годината традиционно е време за изводи, равносметки и правене на планове за бъдещето. За екипа от редактори и...

    sCOOL Media бюлетин


    Още от рубриката